Друг път леля Петуния се опита да му облече насила един отвратителен стар пуловер на Дъдли — кафяв с оранжеви топчета. Колкото повече тя се мъчеше да го нахлузи през главата му, толкова по-малък като че ли ставаше пуловерът, докато накрая би могъл да се облече само на парцалена кукла, но положително не и на Хари. Леля Петуния реши, че трябва да се е свил при прането, и за щастие Хари не бе наказан.
От друга страна, той имаше страшни неприятности, задето го откриха върху покрива на училищната кухня. Бандата на Дъдли го бе погнала както обикновено, когато — за изненада колкото на всички тях, толкова и на самия него — Хари кацна на комина. Семейство Дърсли получиха много сърдито писмо от директорката на училището, в което съобщаваше, че племенникът им се катерел по училищните сгради. А всъщност, единственото, което той се бе опитал да направи (както извика на вуйчо Върнън през заключената врата на своя килер, беше да скочи зад големите кофи за смет пред вратата на кухнята. Хари предполагаше, че вятърът трябва да го е подхванал насред скока.
Но днес нямаше да стане нищо нередно. Дори си заслужаваше да бъде с Дъдли и Пиърс, щом щеше да прекара деня на място, което не беше нито училището, нито неговият килер, нито вмирисаният на зеле хол на госпожа Фиг.
Докато караше, вуйчо Върнън се оплакваше на леля Петуния. Той обичаше да се оплаква от какво ли не: хората в службата, Хари, общинския съвет, Хари… Банката и Хари бяха само малка част от любимите му теми. Тази сутрин бяха мотоциклетите.
— …карат като луди, тия млади нехранимайковци — каза той, когато ги задмина един мотоциклет.
— Сънувах мотоциклет — обади се Хари, който изведнъж си спомни съня си — Той летеше.
Вуйчо Върнън за малко не се блъсна в автомобила отпред. Обърна се на седалката си и кресна на Хари с лице, подобно на огромна гулия с мустаци:
— МОТОЦИКЛЕТИТЕ НЕ ЛЕТЯТ!
Дъдли и Пиърс се разкикотиха.
— Знам, че не летят — каза Хари — То беше само сън.
Но му се искаше да не бе продумвал. Ако имаше нещо, което семейство Дърсли мразеха повече от това той да задава въпроси, то беше да говори за разни неща, които постъпват не както би трябвало, независимо дали е било в сън или дори в анимационен филм — като че ли мислеха, че може да му хрумнат опасни идеи.
Слънцето грееше много силно тази година и зоологическата градина беше претъпкана с посетители — цели семейства. На входа семейство Дърсли купиха на Дъдли и Пиърс огромни шоколадови сладоледи и после — тъй като усмихнатата госпожа на щанда попита Хари какво иска, преди да бяха успели да го отпратят — му взеха евтин лимонов сладолед на клечка. А него си го биваше, реши Хари, докато го ближеше и наблюдаваше с другите една горила, която се чешеше по главата и поразително приличаше на Дъдли, само дето не беше руса.
Хари прекара най-хубавия си предобед от много време насам. Стараеше се да върви малко встрани от семейство Дърсли, за да не би Дъдли и Пиърс, на които към обед животните почнаха да доскучават, да пристъпят към любимото си хоби — да го бият. Обядваха в ресторанта на зоологическата градина и когато Дъдли получи пристъп на ярост, задето сладкишът му не бил достатъчно голям, вуйчо Върнън му купи нов, а на Хари разрешиха да дояде първия.
По-късно Хари размишляваше: трябвало е да се сети, че всичко е прекалено хубаво, за да продължава така. След обяда отидоха в терариума. Там беше хладно и тъмно, с осветени витрини по дължината на целите стени. Зад стъклата по късове дърво и по камъни пълзяха най-различни гущери и змии. Дъдли и Пиърс искаха да видят огромни отровни кобри и дебели питони, които можеха да задушат човек. Дъдли бързо намери най-голямата змия в сградата. Би могла да увие тялото си два пъти около колата на вуйчо Върнън и да я смачка до размера на кофа за смет… обаче в момента изглежда не беше в такова настроение. Всъщност тя спеше дълбоко.
Дъдли, притиснал нос о стъклото, се взираше в лъскавите кафяви извивки.
— Накарай я да се движи — захленчи той на баща си.
Вуйчо Върнън чукна по стъклото, но змията не помръдна.
— Чукни пак! — заповяда Дъдли.
Вуйчо Върнън потропа силно със свит пестник, ала змията само продължи да дреме.
— Това е скучно! — изстена Дъдли и повлече крака нататък.
Хари застана пред клетката и се взря настойчиво в змията. Не би се изненадал, ако самата тя умираше от скука — никаква компания, освен глупави хора, които барабанят с пръсти по стъклото и по цял ден я безпокоят. Това беше оше по-лошо, отколкото да имаш килер вместо спалня, където единственият посетител беше леля Петуния, която хлопа по вратата, за да те събуди — Хари поне можеше да ходи из останалата част от къщата.