Дребосъкът в черно най-сетне беше млъкнал и се беше върнал на мястото си. Хари очакваше още някой да се изправи, очакваше слова, може би от министъра, но никой не се помръдна.
После мнозина изпищяха. Около тялото на Дъмбълдор и масата, където то беше положено, лумнаха ярки бели пламъци, които се извисиха все по-нависоко, затулвайки тялото. Във въздуха на вихрушка се издигна бял пушек, който образува странни форми: за миг, в който сърцето му спря, на Хари му се стори, че вижда феникс, запърхал радостно към синевата, ала в следващия миг огънят беше изчезнал. На негово място се възправяше бяла мраморна гробница, приютила тялото на Дъмбълдор и масата, на която то беше положено.
Отново екнаха викове на потрес, защото във въздуха се издигна градушка от стрели, те обаче паднаха много далеч от множеството. Хари знаеше, че така кентаврите казват „последно сбогом“ — той ги видя как се обръщат и отново изчезват сред прохладата на дърветата. Езеряните също се потопиха бавно в зелената вода и се скриха от поглед.
Хари се извърна към Джини, Рон и Хърмаяни: лицето на Рон беше изкривено, сякаш слънцето го заслепяваше. Лицето на Хърмаяни пък лъщеше от сълзите, а Джини беше спряла да плаче. Стрелна Хари със същия твърд, пламнал поглед, който той беше срещнал, когато го беше прегърнала след спечелването в негово отсъствие на Купата по куидич, и долови, че в този миг двамата се разбират напълно, че когато й каже какво ще стори сега, тя няма да възкликне „Пази се!“ или „Не го прави!“ а ще приеме решението му, понеже не е очаквала нищо по-малко от него. Ето защо Хари набра смелост да й съобщи онова, което още от смъртта на Дъмбълдор знаеше, че е длъжен да изрече.
— Виж, Джини… — подхвана много тихо, а гълчавата около тях се засили и хората започнаха да стават от местата си. — Не мога да имам и занапред връзка с теб. Трябва да спрем да се виждаме. Не можем да бъдем заедно.
Тя отвърна със странно крива усмивка:
— Заради някаква тъпа благородна причина, нали?
— Последните няколко седмици с теб бяха като… като нещо от чужд живот — рече Хари. — Но аз не мога… ние не можем… сега ми предстои да направя нещо сам.
Джини не се разплака, само го погледна.
— Волдемор използва хората, които са близки на враговете му. Веднъж вече те използва за примамка, и то само защото си сестра на най-добрия ми приятел. Помисли само, ако продължаваме да ходим, ще бъдеш изложена на много по-голяма опасност. Той ще разбере, все ще научи отнякъде. Ще се опита да се докопа чрез теб до мен.
— Ами ако ми е все едно? — попита разгорещено Джини.
— Е, на мен не ми е все едно — възрази Хари. — Как щях да се чувствам според теб, ако това тук беше твоето погребение… и ти беше загинала заради мен…
Джини извърна поглед от него и го насочи към езерото.
— Всъщност никога не съм се отказвала от теб — призна си тя. — Истински. Все се надявах… Хърмаяни ме посъветва да живея своя живот, може би да се виждам с други хора, да не се вторачвам така в теб, защото… нали помниш, ако ти беше в стаята, аз просто не бях в състояние да говоря. Каза ми още, че ти може би ще проявиш малко повече интерес, ако аз бъда… такава, каквато съм…
— Умно момиче е тази Хърмаяни — опита да се усмихне Хари. — Съжалявам само за едно — че не се престраших да бъда с теб по-рано. Щяхме да разполагаме с цяла вечност… с месеци… може би години…
— Но ти беше зает да спасяваш магьосническия свят — рече Джини с едва загатната усмивка. — Е… не бих казала, че съм изненадана. Знаех си, че накрая ще стане точно така. Знаех, че няма да бъдеш щастлив, освен ако не преследваш Волдемор. Може би тъкмо заради това те харесвам толкова много.
На Хари му беше непоносимо да слуша всичко това, той не смяташе, че ще удържи на думите си, ако продължи да седи до Джини. Видя, че Рон е прегърнал Хърмаяни и я милва по косата, а тя хлипа на рамото му — от върха на неговия дълъг нос също се стичаха сълзи. С отчаяно движение Хари се изправи, обърна гръб на Джини и на гробницата на Дъмбълдор и тръгна да обикаля езерото. Да върви му беше много по-лесно, отколкото да стои на едно място; точно както да тръгне час по-скоро да издирва хоркруксите и да убие Волдемор му се струваше по-лесно, отколкото да чака да го направи…
— Хари!
Той се обърна. Руфъс Скримджър куцукаше бързо към него покрай брега, като се подпираше на бастуна.
— Надявах се да си поприказваме… нали нямаш нищо против да се поразходя с теб?