— После трябва да издиря останалите хоркрукси — отвърна Хари, вперил очи в бялата гробница на Дъмбълдор, която се отразяваше във водата в другия край на езерото. — Той искаше да сторя точно това, именно по тази причина ми разказа всичко за тях. Ако Дъмбълдор е бил прав — а аз съм сигурен, че е прав, — някъде по широкия свят са скрити четири хоркрукса. Длъжен съм да ги намеря и да ги унищожа, накрая ще посегна и към седмото парче от душата на Волдемор, което е още в тялото му — именно аз ще го убия. А ако междувременно срещна някъде Сивиръс Снейп — добави той, — толкова по-добре за мен и толкова по-зле за него.
Настъпи дълго мълчание. Множеството почти се беше пръснало, изостаналите заобикаляха отдалеч грамадното туловище на Гроп, който прегръщаше и утешаваше Хагрид, чиито покрусени вопли продължаваха да отекват над водата.
— Ще дойдем там, Хари — каза Рон.
— Моля?
— У леля ти и вуйчо ти — уточни Рон. — А после ще тръгнем с теб където и да отидеш.
— Не… — побърза да го спре Хари: не беше очаквал това, беше разчитал те да разберат, че ще поеме сам на това изключително опасно пътуване.
— Веднъж ни каза — пророни тихо Хърмаяни, — че ако искаме, има време да се откажем. Да, имахме време.
— С теб сме, каквото и да се случи — заяви Рон. — Но, приятелю, първо трябва да се отбиеш в къщата на мама и тате, пък после ще видим накъде ще поемем, дори и да е към Годрикс Холоу.
— Защо?
— За сватбата на Бил и Фльор, не помниш ли?
Хари го погледна стъписан: мисълта, че все още съществува нещо толкова нормално като сватба му се стори невероятна, но и прекрасна.
— Да, не бива да я пропускаме — рече той накрая.
Стисна машинално в дланта си фалшивия хоркрукс, но въпреки всичко, въпреки тъмния лъкатушен път, който виждаше пред себе си, въпреки последната среща с Волдемор, в неизбежността на която бе сигурен — било след месец, било след година, било след десет, — Хари усети как му олеква при мисълта, че все пак има още един златен ден на мир и спокойствие, на който да се порадва заедно с Рон и Хърмаяни.