— Съмнявам се — отвърна тихо Дъмбълдор и надзърна зад огромен фотьойл, който също беше преобърнат на една страна.
— Предполагате, че той…
— Че още е тук някъде? Да.
И Дъмбълдор изненадващо се стрелна напред и заби върха на магическата пръчка в седалката на огромния фотьойл, а фотьойлът ревна:
— Ох!
— Добър вечер, Хорас! — поздрави Дъмбълдор и се изправи.
Хари зяпна от учудване. Там, където допреди стотна от секундата стоеше фотьойл, сега клечеше страшно шишкав плешив старец, който разтриваше долната част на корема си и обидено гледаше Дъмбълдор с присвити воднисти очи.
— Нямаше нужда да забучваш толкова силно пръчката — възропта той кисело и с мъка се изправи на крака. — Заболя ме.
Светлината от магическата пръчка заигра по лъскавото му теме, по изпъкналите очи, по огромните сребристи мустаци като на морж и лъснатите до блясък копчета на светлокафявото кадифено сако, което мъжът беше облякъл над чифт лилава копринена пижама. На ръст едва достигаше брадичката на Дъмбълдор.
— Какво ме издаде? — промърмори той, докато се закрепи с олюляване и продължи да разтрива корема си отдолу.
Държеше се доста невъзмутимо за човек, когото току-що са разкрили, че се прави на фотьойл.
— Драги ми Хорас — подхвана Дъмбълдор, който изглеждаше развеселен, — ако са ти идвали на гости смъртожадни, над къщата щеше да гори Черния знак.
Магьосникът се плесна с месеста ръка по широкото чело.
— Черния знак — изпъшка той. — Знаех си аз, че има още нещо… Е, карай! При всички положения времето нямаше да ми стигне. Когато влязохте, тъкмо приключвах с тапицерията.
От гърдите му се откърти тежка въздишка, от която връхчетата на мустаците му се разклатиха.
— Искаш ли да ти помогна да разтребим? — учтиво попита Дъмбълдор.
— Да, ако обичаш.
Двамата — високият слаб магьосник и ниският му тантурест събрат — застанаха с гръб един към друг и направиха еднакво широки движения с магическите пръчки.
Покъщнината се разлетя и се върна по обичайните си места, украшенията се наредиха още във въздуха, пухът се стрелна обратно в калъфките на възглавниците, разкъсаните книги се възстановиха още докато се носеха към своите лавици, газените лампи кацнаха на страничните масички и светнаха, натрошените сребърни рамки от огромната колекция се разхвърчаха с проблясване из стаята, за да се подредят цели-целенички и възвърнали блясъка си върху писалището, пукнатините, дупките и разрезите се заличиха самички, стените се самоизбърсаха и пак станаха чисти.
— Каква беше тази кръв? — попита Дъмбълдор високо, за да надвика тиктакането на старовремския часовник с кутия, който изглеждаше като нов.
— По стените ли? Змейска — изкрещя магьосникът на име Хорас, докато полилеят се самозанитваше обратно в тавана с оглушително стържене и звънтеж.
Накрая се чу последно „дрън“, когато пианото се върна на мястото си, после настана тишина.
— Да, змейска — небрежно повтори магьосникът. — Последната ми бутилчица, а напоследък цените са скочили до небето. Все пак тя става за многократна употреба.
Той отиде с тежка стъпка при кристалното шишенце върху един от бюфетите и като го вдигна към светлината, се зае да преценява гъстата течност вътре.
— Хм. Малко е прашна.
Върна шишенцето на бюфета и въздъхна. Точно тогава погледът му падна върху Хари.
— Охо! — възкликна магьосникът, а големите му топчести очи се устремиха към челото на момчето и мълниевидния белег. — Охо!
— Това е Хари Потър — представи го Дъмбълдор, като се приближи. — А това, Хари, е един мой стар приятел и колега, Хорас Слъгхорн.
Домакинът се извърна с хитро изражение към Дъмбълдор.
— Значи така си намислил да ме убедиш, а? Е, Албус, отговорът е „не“.
Той подмина Хари с решително извърнато встрани лице и с вид на човек, който се опитва да устои на изкушение.
— Е, поне да пийнем по нещо — предложи Дъмбълдор. — За доброто старо време.
Слъгхорн се поколеба.
— Добре, но само по едно — отряза той неучтиво.
Дъмбълдор се усмихна на Хари и го насочи към почти същия фотьойл, в какъвто се беше преобразил Слъгхорн — беше точно до разгорелия се наново огън и ярко светналата газена лампа. Хари седна с ясното усещане, че по някаква причина Дъмбълдор иска да го сложи на възможно най-видно място. Когато Слъгхорн приключи с ваденето на гарафите и чашите и се извърна отново с лице към стаята, погледът му, разбира се, тутакси попадна на Хари.
— Хм — промърмори той и побърза да се обърне, сякаш се страхуваше да не си нарани очите. — Заповядай!