При тези думи към Хари припълзя студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Те му напомниха слова, които беше чул преди няколко седмици, чието значение беше ужасно именно за него:
Докато единият е жив, другият не може да оцелее…
Дъмбълдор стигна до църквата, която бяха подминали на идване, и спря.
— Тук е добре, Хари. А сега се хвани здраво за ръката ми.
Този път Хари знаеше какво да очаква и бе готов за магипортирането, но то пак му се стори неприятно. Когато натискът изчезна и той отново установи, че може да си поеме дъх, стоеше заедно с Дъмбълдор на селски път и гледаше пред себе си кривите очертания на втората най-любима за него сграда на този свят — „Хралупата“. Въпреки уплахата, която току-що го беше сковала, просто бе невъзможно настроението му да не се оправи при тази гледка. Там беше Рон… и госпожа Уизли, която готвеше по-вкусно от когото и да било…
— Ако нямаш нищо против, Хари — рече Дъмбълдор, докато влизаха през портичката, — бих искал на раздяла да разменим няколко думи. На четири очи. Може би ето тук.
Професорът посочи порутената каменна постройка, където семейство Уизли си държаха метлите. Леко озадачен, Хари влезе след него през скърцащата врата в помещението, малко по-голямо от килер. Дъмбълдор запали върха на магическата си пръчка, която лумна като факла, и се усмихна на Хари.
— Надявам се да ми простиш, Хари, че отварям дума за това, но съм доволен и малко горд, че се справяш толкова добре след всичко, което се разигра в министерството. Разреши ми да ти кажа, че според мен Сириус щеше да се гордее с теб.
Хари преглътна, гласът сякаш го беше напуснал. Струваше му се, че няма да издържи да обсъжда смъртта на Сириус. Достатъчно го беше заболяло от подпитването на вуйчо Върнън „Кръстникът му да не е умрял?“ а още по-силна бе болката, когато Слъгхорн нехайно подметна името му.
— Беше жестоко, че вие със Сириус имахте толкова малко време да бъдете заедно — пророни тихо Дъмбълдор. — Безмилостен край на взаимоотношения, които би трябвало да бъдат дълги и щастливи.
Момчето кимна, решително вперило очи в паяка, който се катереше по шапката на Дъмбълдор. Според Хари директорът подозираше и дори може би беше наясно, че преди пристигането на писмото е прекарвал почти цялото време у семейство Дърсли в леглото, отказвал е да се храни и се е взирал невиждащо към замъгления прозорец, запълнен от мразовитата празнота, която му напомняше за дименторите.
— Тежко ми е, като си помисля, че той никога вече няма да ми пише — накрая тихо сподели Хари.
Най-неочаквано очите му запариха и той примига. Почувства се глупаво заради признанието си, но да има някого извън „Хогуортс“, който почти като родител се вълнува от съдбата му, беше едно от най-хубавите неща, които го свързваха с неговия кръстник… а пощенските сови никога вече нямаше да му донесат тази утеха…
— За теб Сириус олицетворяваше много неща, които дотогава ти не познаваше — рече предпазливо Дъмбълдор. — Загубата, разбира се, е смазваща…
— Но докато бях у семейство Дърсли — прекъсна го вече с по-силен глас Хари, — си дадох сметка, че не мога да се затварям в себе си… и да се предавам. Сириус не би искал това да се случва, нали? Пък и животът е твърде кратък… ето Мадам Боунс или Емелин Ванс… Нищо чудно аз да съм следващият, нали? Но ако наистина е така — отсече яростно момчето и сега вече гледаше Дъмбълдор право в сините очи, проблясващи в светлината на магическата пръчка, — ще направя всичко, за да отведа със себе си възможно най-много смъртожадни, а също и Волдемор, стига да успея.
— Каза го като достоен син на майка си и на баща си и като истински кръщелник на Сириус! — възкликна Дъмбълдор и одобрително го потупа по гърба. — Свалям ти шапка… по-точно бих я свалил, ако не се притеснявах, че ще те залея с водопад от паяци. А сега, Хари, по въпрос, който е тясно свързан… доколкото разбрах, през последните две седмици си следил „Пророчески вести“.
— Да — потвърди Хари и сърцето му заби учестено.
— В такъв случай си видял, че има не просто изтичане, а направо порой от сведения за перипетиите ти в Залата с пророчествата.
— Да — потвърди отново момчето. — И сега всички знаят, че аз съм онзи, който…
— Не, не знаят — прекъсна го възрастният вълшебник. — На този свят има само двама души, които знаят изцяло съдържанието на пророчеството за теб и Лорд Волдемор, и в момента и двамата стоят в тази смрадлива, гъмжаща от паяци барака за метли. Мнозина обаче наистина са се досетили, че Волдемор е изпратил своите смъртожадни да откраднат пророчеството и че то засяга теб. Смятам, ще бъда прав, ако кажа, че не си споделял с никого, че знаеш какво гласи пророчеството.