— Не, не съм — потвърди Хари.
— Мъдро решение, общо взето — одобри Дъмбълдор. — Макар че според мен би трябвало да го разкриеш пред приятелите си господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър. Точно така — продължи той, когато Хари го погледна изумен, — смятам, че е редно те да знаят. Правиш им мечешка услуга, като не им доверяваш нещо толкова важно за тях.
— Не исках да…
— Не си искал да ги тревожиш и плашиш ли? — довърши вместо него магьосникът, като го огледа хубаво над очилата си с форма на полумесеци. — Или пък да споделиш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Имаш нужда от приятелите си, Хари. Както отбеляза съвсем основателно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.
Хари не каза нищо, но Дъмбълдор изглежда и не очакваше отговор. Той продължи:
— По един друг, също свързан въпрос — искам тази година да вземаш индивидуални уроци при мен.
— Индивидуални… при вас ли? — изненада се Хари, след като се отърси от мрачното мълчание.
— Да. Мисля, че е време да се включа по-дейно в обучението ти.
— Какво ще ми преподавате, сър?
— О, малко от това, малко от онова — отговори нехайно Дъмбълдор.
Хари зачака с надежда, но магьосникът не добави нищо повече, затова момчето зададе друг въпрос, който напоследък го притесняваше.
— Щом ще вземам уроци при вас, нали няма да се налага да ходя и на оклумантика при Снейп?
— При професор Снейп, Хари… Не, няма.
— Прекрасно — рече с облекчение момчето, — защото те бяха…
Хари млъкна — внимаваше да не каже какво всъщност мисли.
— Според мен в този случай би била уместна думата „провал“ — кимна Дъмбълдор.
Хари се засмя.
— Е, това означава, че от тук нататък няма да виждам често професор Снейп, защото той няма да ми разреши да запиша „Отвари“, ако на СОВА не съм получил „Изключителен“.
— Совите се броят наесен — напомни сериозно директорът. — Сега, като се замисля, броенето всъщност би трябвало да настъпи малко по-късно днес. И още две неща, Хари, преди да се разделим. Първо, от този миг нататък искам постоянно да носиш със себе си мантията невидимка. Дори вътре в „Хогуортс“. За всеки случай, нали разбираш?
Хари кимна.
— И накрая, докато си в „Хралупата“, тя ще бъде охранявана с най-строгите мерки за сигурност, каквито може да вземе Министерството на магията. Тези мерки причиняват на Артър и Моли известни неудобства… например цялата им поща се проверява в министерството преди да им бъде предадена. Те нямат нищо против, защото за тях най-важна е твоята безопасност. Но ще им се отплатиш зле, ако по време на престоя си при тях хукнеш да си трошиш главата.
— Разбирам — побърза да каже Хари.
— Е, чудесно — рече Дъмбълдор, бутна вратата на бараката, отвори я и излезе на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да се вайка колко си слабичък.
ГЛАВА ПЕТА
ИЗЛИШЪЦИ ОТ ФЛЕГМА
Хари и Дъмбълдор приближиха до задния вход на „Хралупата“, заобиколен от обичайните нахвърляни високи стари ботуши и ръждиви котли, и Хари чу как сънените пилета писукат под навеса в далечината. Дъмбълдор почука три пъти и зад прозореца на кухнята настъпи внезапно раздвижване.
— Кой е? — попита някой тревожно, беше гласът на госпожа Уизли. — Представи се!
— Аз съм, Дъмбълдор, водя Хари.
Вратата се отвори на мига и пред тях застана госпожа Уизли — нисичка, възпълна, облечена в стар зелен пеньоар.
— Хари, миличък! Ох, Албус, стреснахте ме, нали казахте да ви чакаме най-рано сутринта.
— Извадихме късмет — обясни Дъмбълдор и побутна Хари да влиза. — Слъгхорн се оказа по-сговорчив, отколкото предполагах. Заслугата, разбира се, е на Хари. О, Нимфадора, здравей!
Хари се огледа и видя, че въпреки късния час госпожа Уизли не е сама. На масата седеше млада магьосница с бледо сърцевидно лице и коса с миши цвят, която стискаше между дланите си голяма чаша.
— Добър вечер, професоре — поздрави тя. — Здравей, Хари.
— Здрасти, Тонкс.
На Хари му се стори, че тя изглежда много уморена, дори болна, в усмивката й имаше нещо измъчено. Без обичайния бонбоненорозов оттенък на косата Тонкс със сигурност не беше толкова цветна.
— Е, аз да си вървя — побърза да каже тя, изправи се и се заметна с мантията. — Благодаря ти, Моли, за чая и съчувствието.
— Много те моля, не си тръгвай заради мен — любезно рече Дъмбълдор. — Не мога да остана, имам да обсъждам с Руфъс Скримджър спешни въпроси.