Госпожа Уизли приключи словото си със суров поглед, сякаш точно Хари е заявил, че е съвсем естествено да ти липсват автомобилните свещи.
— Господин Уизли на работа ли е още? — попита момчето.
— Да. Всъщност закъснява мъничко… каза, че ще се прибере към полунощ…
Тя се извърна и погледна големия часовник, закрепен едва-едва върху купчина чаршафи в коша с прането в края на масата. Хари го позна веднага — беше с девет стрелки, всяка с написано име на човек от семейството, и обикновено висеше във всекидневната, а сегашното му местонахождение подсказваше, че госпожа Уизли е започнала да го разнася със себе си из цялата къща. Сега всички стрелки до една сочеха „Смъртна опасност“.
— Така е от известно време — обясни тя с неубедително нехаен глас, — откакто Ти-знаеш-кой отново действа открито. Според мен сега всички са в смъртна опасност… Не мисля, че това важи само за нашето семейство… но не познавам друг с такъв часовник и не мога да проверя. О! — възкликна внезапно жената и посочи циферблата на часовника. Стрелката на господин Уизли се беше преместила на „Път“. — Идва си!
И действително само след миг на задния вход се почука. Госпожа Уизли скочи и забърза натам, хвана с едната ръка дръжката, долепи лице до дървото и извика тихо:
— Ти ли си, Артър?
— Да — чу се умореният глас на господин Уизли. — Но щях да ти кажа същото, дори и да бях смъртожаден, скъпа. Поискай паролата!
— Ох, ама наистина…
— Моли!
— Добре де, добре… коя е най-съкровената ти мечта?
— Да разбера как самолетите се крепят във въздуха.
Госпожа Уизли кимна и натисна дръжката, но мъжът й очевидно я подпираше здраво от другата страна, защото вратата си остана плътно затворена.
— Моли! Първо и аз трябва да те питам за паролата!
— Артър, наистина, това просто е глупаво…
— Как обичаш да те наричам, когато сме само двамата? Дори в мъждивата светлина на лампата Хари забеляза, че госпожа Уизли се изчерви като домат. Самият той също най-неочаквано усети как ушите и вратът му пламват и припряно загълта супата, като тракаше възможно най-силно с лъжицата по купичката.
— Квачка-щъкачка — прошепна вцепенена госпожа Уизли през процепа между вратата и рамката.
— Точно така — потвърди господин Уизли. — Сега вече можеш да ме пуснеш.
Госпожа Уизли отвори на мъжа си — слаб, пооплешивял червенокос магьосник с очила с рогови рамки и дълго прашно пътно наметало.
— Изобщо не проумявам защо трябва да повтаряме всичко това всеки път, когато се прибираш — отбеляза още румена госпожа Уизли, докато му помагаше да свали наметалото. — Преди да приеме твоя образ, някой смъртожаден преспокойно може да откопчи от теб паролата.
— Знам, скъпа, но министерството е въвело такъв ред и аз трябва да давам личен пример. Мирише на вкусно… лучена супа ли? — Артър Уизли ентусиазирано се извърна към масата. — Хари! Чакахме те чак на сутринта!
Ръкуваха се и господин Уизли се отпусна тежко на стола до момчето, а жена му сложи и на него купичка супа.
— Благодаря ти, Моли. Имах тежка вечер. Някакъв малоумник е пуснал в продажба метаморфозни медали. Окачваш си ги на врата и си променяш външността щом го пожелаеш. Сто хиляди различни образа само за десет галеона!
— А какво точно става, като си ги окачиш?
— Най-често ставаш гадно оранжев, но на двама-трима души по цялото тяло са им излезли брадавици като пипалца. Сякаш в „Свети Мънго“ си нямат достатъчно работа!
— Прилича ми на ония щуротии, които според Фред и Джордж са страшно забавни — колебливо рече госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че…
— Сигурен съм, разбира се — побърза да я увери мъжът й. — Момчетата не биха направили такова нещо точно сега, когато хората отчаяно търсят защита!
— Затова ли закъсня? Заради тия метаморфозни медали?
— Не, от Елефънт енд Касъл ни съобщиха за неприятен случай на обратно задействана магия, но докато отидем, от Отряда за охрана на магическия ред вече бяха оправили нещата…
Хари закри с длан прозявката си.
— В леглото! — подкани го начаса госпожа Уизли, която трудно можеше да бъде заблудена. — Приготвила съм ти стаята на Фред и Джордж, ще бъде само за теб.
— Защо, те къде са?
— О, на улица „Диагон-али“, нощуват в апартаментчето над шегобийницата, защото имат много работа — отвърна госпожа Уизли. — Трябва да призная, че в началото не одобрявах всичко това, но на тях явно не им липсва търговски нюх! Хайде, ела, миличък, куфарът ти е вече горе.
— Лека нощ, господин Уизли! — пожела Хари, като избута назад стола.
Крукшанкс скочи леко от коленете му и се шмугна през вратата.