Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Да, да, ще стане на куково лято — заяви ехидно Рон. — Вижте какво, никой нормален мъж няма да предпочете Тонкс, ако наблизо е Фльор. Е, и Тонкс не е за изхвърляне, когато не прави разни дивотии с косата и носа си…

— Сто пъти по-добра е от Флегмата! — заяде се Джини.

— И е по-умна, аврорка е! — напомни от ъгъла Хърмаяни.

— И Фльор не е глупава, щом я включиха в Тримагическия турнир — рече Хари.

— О, не започвай и ти! — горчиво му подвикна Хърмаяни.

— Сигурно ти харесва как Флегмата казва „Арри“, нали? — подметна презрително Джини.

— Не — възрази Хари, който вече съжаляваше, че изобщо се е обаждал, — просто казах, че Флегмата… Фльор де…

— Предпочитам Тонкс за снаха — повтори Джини. — С нея поне е забавно.

— Напоследък не е особено забавно — възрази Рон. — Всеки път, когато я видя, все повече прилича на Стенещата Миртъл.

— Не е честно! — сряза го Хърмаяни. — Още не е преживяла случилото се… нали се сещате… Той все пак й беше братовчед!

Сърцето на Хари се сви. Бяха стигнали до Сириус. Той взе една от вилиците и започна да лапа от пържените яйца с надеждата да отклони всяка покана да се включи в тази част от разговора.

— Тонкс и Сириус почти не се познаваха! — възкликна Рон. — През половината от живота й Сириус е гнил в Азкабан, а преди това семействата им никога не са се срещали…

— Това не е толкова важно — възрази Хърмаяни. — Тонкс смята, че тя е виновна за смъртта му.

— Това пък откъде й хрумна? — не се сдържа и попита Хари.

— Е, нали се сражаваше с Белатрикс Лестранж. Според мен си мисли, че ако я беше премахнала, тя нямаше да убие Сириус.

— Пълни глупости! — заяви Рон.

— Чувства се виновна, понеже е оживяла — продължи Хърмаяни. — Знам, че Лупин се е опитал да я извади от това състояние, но тя наистина е много потисната. Дори има трудности с метаморфозирането.

— С кое, с кое?

— Не може да променя външния си вид както едно време — поясни Хърмаяни. — Мисля, че способностите й са пострадали от шока, или нещо такова.

— Не знаех, че е възможно — каза Хари.

— И аз — призна Хърмаяни, — но ми се струва, че ако наистина си потиснат…

Вратата се отвори отново и госпожа Уизли надзърна вътре.

— Джини — прошепна тя, — слизай долу да ми помогнеш за обяда.

— Говоря си с приятелите! — възмути се Джини.

— Незабавно! — отсече майка й и се скри.

— Вика ме само за да не стои сама с Флегмата! — нацупи се Джини.

Изви дългата си червена коса в много сполучлива имитация на Фльор и заподскача през стаята, вдигнала високо ръце като балерина.

— И вие, приятелчета, слизайте бързо долу — подкани тя преди да излезе.

Хари се възползва от настъпилото мълчание, за да хапне още от закуската. Хърмаяни започна да наднича в кашоните на Фред и Джордж, но от време на време хвърляше по някой поглед и към Хари. Рон си взе от препечените филийки, без да сваля замечтан поглед от вратата.

— Това какво ли е? — възкликна Хърмаяни и извади нещо като малък телескоп.

— Нямам представа — отвърна Рон, — но щом Фред и Джордж са го оставили тук, значи още не е готово за шегобийницата, затова внимавай.

— Майка ти спомена, че магазинчето вървяло добре — намеси се отново Хари. — Твърди, че Фред и Джордж наистина имат търговски нюх.

— Меко казано — потвърди Рон. — Не могат да си преброят галеоните! Изгарям от нетърпение да им видя шегобийницата. Още не сме ходили на улица „Диагон-али“, защото мама и татко трябва да стоят тук от съображения за сигурност, а и татко е много зает в службата, но доколкото разбрах, било страхотно.

— Ами Пърси? — попита Хари за третия по възраст брат Уизли, който беше в обтегнати отношения с останалите в семейството. — Сега говори ли с майка ти и баща ти?

— Не — рече Рон.

— Но нали вече знае, че баща ти през цялото време е бил прав и Волдемор наистина се е завърнал…

— Дъмбълдор казва, че на хората им е много по-лесно да прощават на другите, когато грешат, отколкото ако се окажат прави — обясни Хърмаяни. — Чух как го каза на майка ти, Рон.

— Звучи ми като онези отвлечени неща, които само Дъмбълдор би могъл да каже — отвърна той.

— Тази година ще ми дава индивидуални уроци — подметна нехайно Хари.

Рон се задави със залък от препечената филия, а Хърмаяни ахна.

— И чак сега го казваш! — възкликна Рон.

— Току-що се сетих — честно си призна Хари. — Съобщи ми снощи във вашата барака за метли.

— Лелеее… индивидуални уроци с Дъмбълдор! — възхити се приятелят му. — Чудя се защо той…

Но не се доизказа. Хари видя как двамата с Хърмаяни се спогледаха. Остави ножа и вилицата, а сърцето му заби прекалено учестено за човек, който просто си седи в леглото. Дъмбълдор му беше поръчал да го направи… защо да отлага? Той впери очи във вилицата, която проблясваше на слънчевата светлина, и оповести: