— А Фортескю и Оливандър са отишли на почивка, нали? — изстреля на мига госпожа Уизли. — Ако смяташ, че безопасността е нещо, с което можеш да си правиш шеги, ще останеш тук, а аз ще ти купя нещата сама…
— Не, искам да дойда и аз, искам да видя магазинчето на Фред и Джордж! — побърза да възрази Рон.
— В такъв случай, млади момко, мисли какво говориш, докато не съм решила, че си прекалено незрял да идваш с нас! — отвърна ядосано госпожа Уизли, а после грабна часовника, върху който всички стрелки още сочеха „Смъртна опасност“, и го закрепи върху купчина току-що изпрани хавлиени кърпи. — Това важи и за завръщането ти в „Хогуортс“!
Рон погледна Хари с недоумение, а майка му вдигна коша с прането и закрепения отгоре часовник и излезе с гръм и трясък от стаята.
— Леле… човек вече не може и да се шегува…
Но през следващите няколко дни Рон внимаваше да не остроумничи за Волдемор. Съботата дойде, без госпожа Уизли да има повод да избухва, макар че по време на закуската изглеждаше много напрегната. Бил, който щеше да си остане у дома заедно с Фльор (за огромна радост на Хърмаяни и Джини), подаде на Хари през масата кесийка, пълна с пари.
— А моята къде е? — възропта веднага Рон и се ококори.
— Тези пари са си на Хари, глупчо такъв — отвърна Бил. — Изтеглих ги, Хари, от твоя трезор, защото сега хората се редят по пет часа, за да си взимат златото — таласъмите много са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни Арки Филпот не успя да вземе нищо, проверяват му сметката за произход на средствата… Повярвай, така наистина е по-лесно.
— Благодаря ти, Бил! — рече Хари и прибра златото в джоба си.
— Мнного е гррижовен! — измърка с възхита Фльор и помилва Бил по носа.
Зад гърба й Джини се престори, че ще повърне юфката. Хари насмалко да прихне и се задави, а Рон го удари по гърба.
Денят беше облачен и навъсен. Когато излязоха от къщата и пристегнаха мантиите, в предния двор ги чакаше служебен автомобил на Министерството на магията, с който се бяха возили веднъж.
— Хубаво е, че татко пак може да ни уреди кола — отбеляза Рон доволен и се протегна на воля, когато автомобилът меко потегли от „Хралупата“, а Бил и Фльор им помахаха от прозореца на кухнята.
Всички — Рон, Хари, Хърмаяни и Джини — се бяха разположили удобно на широката задна седалка.
— Недей да свикваш, отпуснаха колата само заради Хари — предупреди през рамо господин Уизли. Двамата с госпожа Уизли бяха отпред при шофьора на министерството. Предната седалка услужливо се беше разтегнала и се бе превърнала в нещо като двойно канапе. — Той е от хората, за които се вземат изключителни мерки за сигурност. А в „Продънения котел“ охраната ни ще бъде подсилена.
Хари не каза нищо — не си представяше как ще пазарува, заобиколен от цял батальон аврори. Беше напъхал в раницата мантията невидимка и смяташе, че щом Дъмбълдор му разрешава да я слага, и министерството не би трябвало да има нищо против, но всъщност се замисли, че не е много сигурен дали в министерството изобщо знаят за неговата мантия.
— Е, пристигнахме — оповести изненадващо скоро шофьорът, който се обаждаше за пръв път, после при Чаринг Крос Роуд намали скоростта и спря пред „Продънения котел“. — Наредено ми е да ви изчакам. Имате ли представа колко ще се бавите?
— Около два часа, предполагам — отговори господин Уизли. — Браво, тук е!
Хари също като него надникна през прозореца — сърцето му трепна. Пред кръчмата ги чакаха не аврори, а огромната чернобрада грамада Рубиъс Хагрид, пазителят на дивеча в „Хогуортс“, който беше облечен в дълго палто от боброви кожи и грейна още щом зърна лицето на Хари — изобщо не обръщаше внимание на стреснатите погледи, с които го стрелкаха минаващите мъгъли.
— Хари! — ревна Хагрид и щом момчето слезе от автомобила, го сграбчи в обятията си така, че щеше да му изпотроши костите. — Бъкбийк… Уидъруингс де… ще го видиш, Хари, страшно се радва, че пак е на свобода и на чист въздух…
— Чудесно — усмихна се и Хари, докато разтриваше ребрата си. — Не очаквахме, че „подсилената охрана“ си ти!
— Знам, знам… точно като в доброто старо време, нали? От министерството напираха да ти пратят цяла тумба аврори, ама Дъмбълдор каза, че и аз мога да се справя — похвали се гордо Хагрид, като се изпъчи и пъхна палци в джобовете си. — Ами да тръгваме… първо вие, Моли, Артър…
Откакто помнеше „Продънения котел“, Хари за пръв път го виждаше съвсем пуст. От старите си познайници видя само Том, беззъбия съсухрен гостилничар. Когато влязоха, той ги погледна обнадежден, но още преди да проговори, Хагрид заяви важно-важно: