— Е, възможно е — отвърна господин Уизли, но момчето усети, че се съгласява колкото да го остави на мира.
Зад тях се чу свирка, почти всички се бяха качили на влака и вратите вече се затваряха.
— Върви! — каза господин Уизли, а госпожа Уизли се провикна:
— Побързай, Хари!
Той се затича към влака, а господин и госпожа Уизли му помогнаха да качи куфара.
— Е, миличък, ще ни дойдеш на гости за Коледа, вече сме уточнили всичко с Дъмбълдор, ще се видим много скоро — каза госпожа Уизли през прозореца, след като Хари затръшна вратата и влакът потегли. — Грижи се за себе си, чу ли… — Експресът започна да набира скорост. — Дръж се добре и… — Тя вече тичаше след композицията. — … и се пази!
Хари махаше на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и те се скриха от погледа му, после се обърна и затърси с очи другите. Предположи, че Рон и Хърмаяни не могат да мръднат от вагона на префектите, но малко по-нататък в коридора зърна Джини, която си бъбреше с приятелки. Хари тръгна към нея, мъкнейки куфара.
Докато се приближаваше, всички го зяпаха най-безочливо. Дори долепваха лица до стъклата на купетата, за да го видят по-добре. Заради слуховете за „Избрания“ в „Пророчески вести“ той очакваше да го зяпат и да се кокорят срещу него още повече, но никак не му беше приятно да се чувства като на ярко осветена сцена. Потупа Джини по рамото.
— Хайде да потърсим купе.
— Не мога, Хари, имам среща с Дийн — отвърна бодро тя. — Ще се видим по-късно.
— Добре.
Усети леко раздразнение, докато Джини се отдалечаваше с дългата червена коса, танцуваща по гърба й. През лятото беше свикнал да е близо до него и почти беше забравил, че в училище тя рядко се задържа при тях с Рон и Хърмаяни. Примига и се огледа: беше обкръжен от прехласнати момичета.
— Здравей, Хари! — каза някъде отзад познат глас.
— Невил! — отвърна той с облекчение, след като се обърна и видя кръглоликото момче, което си проправяше път към него.
— Здрасти, Хари! — поздрави го и момиче с дълга коса и големи очи с отнесен поглед, което вървеше точно след Невил.
— Здравей, Луна, как си?
— Благодаря, много добре — отвърна тя.
Стискаше до гърдите си списание, чиято корица с големи букви оповестяваше, че вътре имало безплатен незримоглед.
— Значи „Дрънкало“ върви добре, а? — попита Хари, който изпитваше известни нежни чувства към списанието — нали предишната година бе дал ексклузивно интервю за него.
— О, да, тиражът скочи доста — щастливо се похвали Луна.
— Хайде да си намерим места — подкани Хари и тримата тръгнаха по коридорите на влака през пълчищата ученици, които ги гледаха мълчаливо.
Накрая откриха празно купе и Хари с облекчение побърза да влезе вътре.
— Зяпат дори и нас двамата — учуди се Невил, — защото сме с теб.
— Зяпат ви, защото и вие бяхте в министерството — поправи го Хари, докато качваше куфара на поставката за багажа. — Сигурно си видял, че в „Пророчески вести“ почти не пишат за друго, освен за малкото ни приключение там.
— Да, мислех, че баба ще се ядоса заради цялата тази шумотевица — обясни Невил, — а тя, моля ти се, се радва. Разправя, че най-сетне съм бил започнал да се държа като истински син на баща си. Купи ми нова магическа пръчка, виж!
Той я извади и му я показа.
— Черешово дърво и косъм от еднорог — оповести гордо. — Решихме, че е една от последните, които Оливандър е продал, на другия ден той изчезна… Ох, идвай тук, Тревър!
И Невил се гмурна под седалката, за да извади жабата си, която направи пореден опит да си върне свободата.
— Тази година ще имаме ли пак сбирки на ВОДА, Хари? — попита Луна, докато откачваше от средата на „Дрънкало“ чифт доста шантави на вид очила във всички цветове на дъгата.
— Отървахме се от Ъмбридж, вече не се налага — отвърна Хари и седна.
Докато излизаше изпод седалката, Невил си фрасна главата. Изглеждаше страшно разочарован.
— Във ВОДА ми харесваше! Научих от теб куп неща!
— И на мен ми беше приятно — подкрепи го ведро Луна. — Струваше ми се, че имам приятели.
Това бе едно от неловките неща, които Луна често изтърсваше и от които Хари изпитваше мъчително съжаление, примесено с неудобство. Но преди да е отговорил, пред вратата на купето настана суматоха — от другата страна на стъклото цяла тумба четвъртокурснички си шушукаха и се кикотеха.
— Ти го поканѝ!
— Не, ти!
— Нека аз!
И едно от тях — отракано на вид момиче с големи тъмни очи, издадена брадичка и дълга черна коса — си проправи път и влезе вътре.
— Здравей, Хари, казвам се Ромилда, Ромилда Вейн — представи се тя високо и самоуверено. — Защо не дойдеш в нашето купе? Не си длъжен да седиш с тези тук — добави тя през шепот доста пресилено и посочи дупето на Невил, който отново се беше пъхнал под седалката, за да търси опипом Тревър, и Луна, която си беше сложила безплатния незримоглед и приличаше с него на шантава шарена сова.