— Какво е това? — полюбопитства Рон, докато Хари разгъваше свитъка.
— Покана.
„Хари,
ще се радвам, ако дойдеш на скромен обяд при мен в трето купе.
— Кой е този професор Слъгхорн? — попита все още стъписан Невил, докато гледаше своята покана.
— Нов учител — рече Хари. — Е, май се налага да отидем, а?
— Но за какво съм му притрябвал аз? — възкликна притеснен Невил, сякаш очакваше наказание.
— Нямам понятие — каза Хари, но не бе докрай искрен, макар още да нямаше доказателства, че предчувствието му е вярно. — Знаеш ли — добави той, защото внезапно му хрумна нещо, — хайде да отидем с мантията невидимка, така по пътя ще можем да огледаме хубаво Малфой и да разберем какво е намислил.
От тази работа обаче не се получи нищо: двамата така и не успяха да се проврат с мантията невидимка по коридора, задръстен с ученици, които чакаха количката с обяда. Колкото и да му беше неприятно, Хари се видя принуден да пъхне мантията обратно в раницата и съжали, че не може да я сложи — ако не за друго, то поне за да избегне зяпачите, които сякаш се бяха умножили още повече в сравнение с предишното минаване през влака.
От някои купета изскачаха ученици, за да го разгледат по-добре. Изключение направи само Чо Чан, която още щом го зърна отдалеч, се шмугна обратно в купето. Докато минаваше покрай вратата, Хари видя, че момичето решително е потънало в разговор с приятелката си Мариета, която си беше сложила много дебел слой грим, но пак не бе прикрила докрай странното съзвездие от пъпки, осеяли и сега лицето й. Хари се подсмихна леко и продължи нататък.
Още при вратата на трето купе видяха, че не са единствените, които Слъгхорн е поканил, макар че — ако се съдеше по радушния прием, който учителят им оказа — Хари очевидно бе най-желаният му гост.
— Хари, момчето ми! — възкликна Слъгхорн и скочи на крака, така че увисналото му, покрито с кадифе шкембе сякаш изпълни цялото свободно пространство в купето. Лъскавото му голо теме и огромните сребристи мустаци проблясваха на слънцето точно толкова ярко, както и златните копчета на жилетката му. — Радвам се да те видя, радвам се да те видя! А ти сигурно си господин Лонгботъм!
Невил кимна, изглеждаше уплашен. След като Слъгхорн ги покани с ръка, двамата седнаха един срещу друг на единствените две свободни места най-близо до вратата. Хари огледа другите поканени. Видя един слидеринец от техния курс — високо мургаво момче с издадени скули и дръпнати очи, двама седмокурсници, които не познаваше, и Джини, сгушена в ъгъла до Слъгхорн — изражението й издаваше недоумение защо се е озовала тук.
— Е, познавате ли всички? — попита Слъгхорн новодошлите. — Блейз Забини е във вашия курс, разбира се…
Забини не показа с нищо, че ги познава или поздравява, а Хари и Невил му отговориха със същото — грифиндорци и слидеринци си се мразеха поначало.
— Това тук е Кормак Маклагън, може би сте се срещали… Не?
Маклагън, едро момче с остра къса коса, вдигна ръка и Хари и Невил му кимнаха.
— А това е Маркъс Белби, не знам дали…
Белби, слаб и развълнуван, им се усмихна измъчено.
— А тази очарователна млада дама твърди, че ви познава! — завърши Слъгхорн.
Джини се свъси иззад гърба му на Хари и Невил.
— Е, каква приятна среща! — продължи ведро учителят. — Тъкмо ще ви опозная малко по-добре. Хайде, вземете си салфетки. Нося си обяд, доколкото си спомням, количката предлага само лакрицови магически пръчки, а храносмилателната система на един старец не е пригодена за такива неща… Фазан, Белби?
Момчето трепна и взе нещо, което приличаше на половинка студен фазан.
— Тъкмо обяснявах на младия Маркъс, че съм имал удоволствието да преподавам на чичо му Дамокълс — обърна се Слъгхорн към Хари и Невил, докато поднасяше на всички панер с франзелки. — Изключителен магьосник, наистина изключителен, напълно си заслужава ордена „Мерлин“! Често ли се виждаш с чичо си, Маркъс?
За беда момчето тъкмо беше лапнало голямо парче фазан и от бързане да отговори на преподавателя го глътна прекалено бързо, почервеня и се задави.
— Анапнео! — рече спокойно Слъгхорн, като насочи магическата си пръчка към Белби и той веднага преглътна заседналата хапка.
— Не… не много често — отговори задъхан, с насълзени очи.
— Е, предполагам, че чичо ти, разбира се, е твърде зает — отбеляза Слъгхорн, като изчаквателно гледаше момчето. — Съмнявам се да е изобретил съхранителната отвара без къртовски труд!