— Я виж кой бил! — ухили се злобно той, като извади магическата пръчка и чукна с нея веднъж по катинара, при което веригата се загъна назад като змийче и портата се отвори със скърцане. — Колко мило от твоя страна, Потър, че благоволи да дойдеш, макар и очевидно да си решил, че ученическата мантия само би отклонила вниманието от появата ти.
— Не можех да се преоблека, нещата ми… — заоправдава се Хари, но Снейп го прекъсна.
— Няма нужда да чакаш, Нимфадора. С мен Потър е в пълна… хм!… безопасност.
— Пратих съобщението до Хагрид — намръщи се Тонкс.
— Точно както и Потър, Хагрид закъсня за пиршеството по случай началото на учебния срок и се наложи аз да го заместя. Между другото — допълни той, като се дръпна да направи път на Хари, — беше ми любопитно да видя новия ти Покровител. — Снейп с трясък затвори портата под носа й и отново почука с магическата пръчка по веригата, която се загъна и катинарът щракна. — Личното ми мнение е, че предишният беше по-добър — отбеляза той с неприкрита злоба в гласа. — Новият ми се вижда немощен.
Снейп завъртя фенера и за миг на Хари му се стори, че по лицето на Тонкс са изписани стъписване и гняв. После тя отново бе обгърната от тъмнина.
— Лека нощ! — провикна се през рамо момчето и тръгна заедно със Снейп към училището. — Благодаря ти за… за всичко.
— До скоро, Хари.
Минута-две Снейп не каза нищо. Хари имаше чувството, че тялото му излъчва вълни на омраза, толкова силни, та му се стори невероятно Снейп да не усеща как го пърлят. Ненавиждаше го още от първата им среща, но с отношението си към Сириус Снейп Хари вече бе прекрачил границата, отвъд която нямаше да му прости за нищо на света. Каквото и да говореше Дъмбълдор, през лятото Хари имаше време да обмисли всичко и беше стигнал до заключението, че именно хапливите натяквания на Снейп, че Сириус се укрива на сигурно място, докато останалите от Ордена на феникса се сражават с Волдемор, са тласнали кръстника му да отиде в министерството онази нощ, когато беше загинал. Хари се беше вкопчил в тази мисъл, защото така можеше да вини Снейп, а това му носеше удовлетворение. Освен това знаеше, че ако има човек, който да не съжалява за смъртта на Сириус, това беше мъжът до него в мрака.
— Отнемам петдесет точки на „Грифиндор“ заради закъснението — оповести Снейп. — И чакай да помисля… още двайсет заради мъгълските ти дрехи. Знаеш ли, не ми се вярва някой от домовете толкова рано през учебния срок да е бил с отрицателен брой точки… Още не сме изяли сиропирания сладкиш! Навярно си поставил рекорд, Потър.
Гневът и омразата, които клокочеха у Хари, вече бяха на път да избият навън, той обаче би предпочел да стигне обездвижен с влака чак до Лондон, отколкото да обясни на Снейп защо е закъснял.
— Предполагам, че си искал да се появиш в целия си блясък, нали? — продължи Снейп. — И понеже не разполагаш с летящ автомобил, си решил да нахълташ в Голямата зала насред пиршеството и така да предизвикаш фурор.
Хари продължи да мълчи, разпъван от чувството, че ще се пръсне. Знаеше, че Снейп е дошъл да го вземе точно затова — заради няколкото минути, през които може да го обижда и тормози на воля, без да го чува никой.
Най-после стигнаха до стълбището на замъка и когато огромната дъбова порта се отвори към просторната входна зала, откъм Голямата зала ги посрещна взрив от олелия и смях, от звънтеж на чинии и чаши. Хари се запита дали не може да се заметне пак с мантията невидимка и да се промъкне незабелязано до мястото си на дългата маса на грифиндорци (която доста неудобно се падаше най-далеч от входната зала).
Снейп обаче сякаш прочете мислите му и каза:
— Никаква мантия! Влизай, за да те видят всички, всъщност не се и съмнявам, че точно такава е била твоята цел.
Хари веднага се обърна и тръгна с решителна крачка право към отворената врата, само и само да се отърве от Снейп. Голямата зала с четирите дълги маси на домовете и Височайшата маса на преподавателите беше украсена както обикновено с реещи се във въздуха свещи, от чиято светлина чиниите долу проблясваха и сияеха. За Хари обаче всичко това се превърна в светещо петно, докато бързаше покрай масата на хафълпафци да не би отново да го зяпнат, и когато те се заизправяха да го огледат добре, той вече беше зърнал Рон и Хърмаяни, притича между пейките и се смести между двамата.
— Къде беше?… Ужас, какво си направил с лицето си? — ахна Рон и го зяпна като всички наоколо.
— Защо, какво му е? — попита Хари, грабна една лъжица и се взря в изкривеното си изображение.
— Целият си в кръв — обясни Хърмаяни. — Ела насам…
Тя вдигна магическата си пръчка, каза „Тергео!“9 и спечената кръв изчезна като всмукана от сифон.