— Не е нужно да ме наричате „сър“, професоре.
Думите му се изплъзнаха още преди да е осъзнал какво говори. Мнозина, включително Хърмаяни, зяпнаха от учудване. Но Рон, Дийн и Шеймъс, които стояха зад Снейп, се подсмихнаха оценяващо.
— Наказание, събота вечерта, в кабинета ми — каза Снейп. — Не търпя, Потър, някой да се държи нагло… дори това да е Избрания.
— Беше страхотно, Хари! — кикотеше се Рон малко след това, когато вече бяха излезли в междучасие и бяха в безопасност.
— Наистина не биваше да го казваш — рече Хърмаяни и се свъси на Рон. — Защо го направи?
— В случай че не си забелязала, той се опита да ме омагьоса! — разфуча се Хари. — Достатъчно му търпях изпълненията по време на уроците по оклумантика! Защо за разнообразие не нарочи някой друг за опитно свинче? А и Дъмбълдор какви игри играе, защо го допусна до защитата срещу Черните изкуства? Чу ли как Снейп говореше за тях? Обожава ги! Всички тези дрънканици, че се видоизменяли и били неунищожими!
— Е, на мен ми се стори, че говори малко като теб — каза Хърмаяни.
— Като мен ли?
— Да, когато ни разказваше какво е да застанеш лице в лице срещу Волдемор. Тогава ти ни обясни, че не е важно просто да запомниш няколко заклинания, каза, че в такива случаи човек е сам и може да разчита единствено на ума и самообладанието си. Нима Снейп не каза същото? Че всичко се свежда до смелостта и пъргавия ум?
Хърмаяни явно беше решила, че си заслужава да запамети думите му както „Класически заклинания“, а Хари се почувства обезоръжен и се отказа да спори.
— Хари! Ей, Хари!
Той се обърна: към него със свитък пергамент в ръка бързаше Джак Слоупър, един от биячите в миналогодишния куидичен отбор на „Грифиндор“.
— За теб е — обясни той, като едва си поемаше дъх. — Слушай, разбрах, че ти си новият капитан. Кога са пробите?
— Още не знам — отговори Хари и си каза наум, че Слоупър ще извади голям късмет, ако отново го включат в отбора. — Ще ти съобщя.
— А, добре! Надявах се да са в края на тази седмица…
Хари обаче не го слушаше, защото току-що беше разпознал тесните букви и наклонения почерк в писмото. Заряза Слоупър насред изречението и хукна да догонва Рон и Хърмаяни, като пътем развиваше пергамента.
Скъпи Хари,
Бих искал тази събота да започнем с индивидуалните уроци. Бъди така добър, ела в осем вечерта в кабинета ми. Надявам се да прекарваш приятно първия учебен ден.
Искрено твой,
Албус Дъмбълдор
П.П. Обичам киселинни дражета.
— Обича киселинни дражета ли? — учуди се Рон, който беше прочел писмото иззад рамото на Хари.
— Това е паролата, която страшилището пред кабинета му ще ми поиска — пошушна Хари. — Ха! Снейп ще се пукне от яд… няма да мога да се явя, за да си изтърпя наказанието.
Цяло междучасие тримата с Рон и Хърмаяни умуваха на какво ли Дъмбълдор ще обучава Хари. Според Рон това най-вероятно щяха да бъдат някакви страхотни магии и заклинания, каквито смъртожадните не знаят. Хърмаяни отсече, че тези неща са противозаконни, и заяви, че по нейно мнение Дъмбълдор навярно ще показва на Хари сложни отбранителни магии. След междучасието тя отиде на аритмантика, а Хари и Рон се върнаха в общата стая, където волю-неволю се заеха с домашното за Снейп. То се оказа толкова тежко, че двамата още не бяха приключили, когато Хърмаяни отиде при тях, за да прекарат заедно свободното време след обяда (макар че тя съществено ускори процеса). Тъкмо приключваха, когато би звънецът за двойния следобеден час по отвари, и тримата изминаха познатия път до кабинета долу в подземието, където толкова дълго се беше разпореждал Снейп.
Щом навлязоха в коридора, видяха, че за ТРИТОН са преминали само десетина души. Краб и Гойл очевидно не бяха получили на СОВА необходимите оценки, но четирима слидеринци, включително Малфой, се бяха справили.
Тук бяха и четирима души от „Рейвънклоу“ и един хафълпафец — Ърни Макмилън, когото Хари харесваше въпреки доста високомерното му държане.
— Хари — каза Ърни важно и вдигна ръка, когато той се приближи, — сутринта на защита срещу Черните изкуства не успях да поговоря с теб. Часът според мен беше интересен, но защитните заклинания, разбира се, са фасулска работа, все пак ние сме ветерани от ВОДА… Как сте, Рон… Хърмаяни?
Още преди да са му отговорили с „добре“, вратата на подземието се отвори и шкембето на Слъгхорн го изпревари през вратата. Докато учениците влизаха един по един в стаята, огромните му моржови мустаци се засукаха над устата, грейнала в усмивка, и той посрещна особено радушно Хари и Забини.
Най-странното бе, че подземието както никога досега беше изпълнено с пари и чудати миризми. Докато минаваха покрай големите клокочещи котли, Хари, Рон и Хърмаяни подушиха заинтригувано. Четиримата слидеринци седнаха заедно на една маса, същото сториха и четиримата от „Рейвънклоу“. Така Хари, Рон и Хърмаяни трябваше да делят една маса с Ърни. Избраха си най-близката до златистия на цвят котел, от който идваше най-изкусителната миризма, усещана някога от Хари: едновременно и на сиропиран сладкиш, и на дървото, от което се правеха дръжките на метлите, и на някакво цвете, което той вероятно беше помирисвал в „Хралупата“. Хари усети, че диша много бавно и дълбоко и че изпаренията на отварата се вливат в него като напитка. В жилите му плъзна огромна сладост и той блажено се усмихна на Рон, който му отговори със същото.