— Нечистокръвния принц! — напомни Хари. — Колко момичета са били принцове?
Хърмаяни явно нямаше отговор на въпроса му. Само се смръщи и дръпна есето си „Основни начала на рематериализирането“ по-далечко от Рон, който се опитваше да го прочете наопаки.
Хари си погледна часовника и бързо прибра стария учебник по отвари за напреднали в чантата си.
— Осем без пет е, аз ще тръгвам, за да не закъснея при Дъмбълдор.
— Аууу! — ахна Хърмаяни и веднага вдигна поглед. — Успех! Ще те изчакаме, искаме да чуем на какво те е учил.
— Дано всичко мине добре — добави Рон и двамата изпратиха с очи Хари, докато излизаше през дупката в портрета.
Той тръгна по безлюдните коридори, но му се наложи да се притаи зад една статуя — иззад ъгъла се появи професор Трелони, която си мърмореше, разбъркваше колода захабени карти и пътем се взираше в тях.
— Двойка пика: сблъсък — пророни учителката, докато подминаваше мястото, където Хари беше приклекнал и се беше скрил. — Седмица пика: лоша поличба. Десетка пика: насилие. Вале пика: смугъл младеж, вероятно в беда, не харесва питащия… — Тя спря като попарена от другата страна на статуята. — А, невъзможно! — отсече раздразнено и Хари чу как отново бързо разбърква картите, после продължи по коридора, като остави след себе си само миризма на готварско шери.
Той изчака, докато се увери, че професор Трелони се е отдалечила, сетне пак забърза и се качи на седмия етаж, където до стената имаше страшилище, каквито се виждат по водоливниците.
— Киселинни дражета — каза Хари.
Страшилището отскочи встрани, стената се плъзна и зад нея се показа подвижна спираловидна стълба, която с плавно въртене откара момчето до вратата с месингово чукало на кабинета на Дъмбълдор.
Хари почука.
— Влез — чу се гласът на директора.
— Добър вечер, професоре! — поздрави момчето и пристъпи в кабинета.
— А, добър вечер, Хари! Сядай — покани го с усмивка Дъмбълдор. — Дано си се чувствал добре през първата седмица от новата учебна година.
— Да, благодаря, сър! — отвърна момчето.
— Явно не си губиш времето, вече си получил наказание!
— Ъъъ… — подхвана притеснен Хари, но Дъмбълдор не изглеждаше толкова строг.
— Уредих с професор Снейп да си изтърпиш наказанието следващата събота.
— Добре — каза Хари, който имаше да мисли за по-неотложни въпроси от наказанието на Снейп, и хвърли крадешком един поглед наоколо с надеждата по нещо да се досети с какво ще го занимава тази вечер Дъмбълдор.
Овалният кабинет изглеждаше както обикновено: крехките сребърни уреди си стояха по масичките с вретенообразни крака и пускаха с жужене клъбца дим, портретите на предишни директори и директорки дремеха в рамките, а чудно хубавият феникс Фоукс беше кацнал на поставката зад вратата и наблюдаваше Хари с неприкрито любопитство. По нищо не личеше Дъмбълдор дори да е разчистил място за тренировка по дуелиране.
— Е, Хари — поде делово той, — сигурен съм, че се питаш какво съм предвидил за тези… поради липса на по-точна дума да ги наречем уроци.
— Да, сър.
— Реших, че сега, след като вече знаеш какво е накарало Лорд Волдемор преди петнайсет години да се опита да те убие, е дошло време да получиш повече информация.
Настъпи мълчание.
— В края на миналия срок обещахте да ми кажете всичко — рече Хари. Трудно прикри укорната нотка в гласа си.
— Така и направих — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Казах ти всичко, което знам. От този миг нататък ще напуснем твърдата почва на фактите и ще поемем заедно на пътешествие из мътните мочурища на спомените, за да навлезем в гъсталака на най-необузданите догадки. Колкото и да ми е тъжно, Хари, оттук нататък мога и да греша точно както Хъмфри Белчър, който решил, че е дошло време за котел от сирене.
— Но сте сигурен, че сте прав, нали? — попита Хари.
— Естествено, ала, както вече съм ти доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.
— Това, което ще ми кажете, сър — продължи плахо Хари, — свързано ли е по някакъв начин с пророчеството? Ще ми помогне ли да… да оцелея?
— До голяма степен е свързано с пророчеството — потвърди Дъмбълдор нехайно, сякаш Хари го е попитал какво ще бъде времето утре, — и определено се надявам да ти помогне да оцелееш.
Дъмбълдор стана и заобиколи писалището, после мина покрай Хари, който се обърна нетърпеливо на стола и видя как директорът се надвесва над шкафа при вратата. Когато се изправи, държеше познатия плитък каменен съд с гравирани по ръбовете му странни знаци. Той сложи мислоема върху писалището пред Хари.