Очите на вуйчо му засвяткаха.
— Пощальонът го е забелязал — процеди през скърцащи зъби той. — Било му много интересно откъде е писмото и затова звъннал на вратата. Сторило му се забавно.
Хари не каза нищо. Друг едва ли щеше да разбере защо вуйчо Върнън вдига толкова шум за някакви си марки, но Хари бе живял със семейство Дърсли достатъчно дълго и знаеше колко докачливи бяха те за всичко, което малко се отклоняваше от нормалното. А най-много се страхуваха някой да не научи, че имат връзка (колкото и далечна да бе тя) с хора като госпожа Уизли.
Вуйчо Върнън все още мяташе погледи като мълнии към Хари, който се опитваше да запази спокойствие. Ако не кажеше или не извършеше нещо глупаво, щеше да отиде на най-голямото развлечение, откакто се помнеше. Очакваше вуйчо му да каже нещо, но той само продължаваше да го стрелка с очи. Хари се осмели да наруши тишината.
— Е, мога ли да отида? — попита той.
По широкото мораво лице на вуйчо Върнън премина лек спазъм. Мустаците му се наежиха. Хари знаеше, че зад мустаците протича яростен двубой, тъй като двата основни инстинкта на вуйчо Върнън бяха влезли в противоречие. Ако пуснеше Хари да отиде, момчето щеше да бъде щастливо, а точно срещу това вуйчото се бореше вече тринайсет години. От друга страна, ако разрешеше на Хари да прекара със семейство Уизли остатъка от лятната ваканция, щеше да се отърве от него две седмици по-рано, отколкото очакваше, а вуйчо Върнън мразеше самото присъствие на Хари в къщата. И изглежда за да си даде време за размисъл, той отново погледна към писмото на госпожа Уизли.
— Коя е тази жена? — попита той, втренчил се с отвращение в подписа.
— Виждал си я — отвърна Хари. — Това е майката на приятеля ми Рон. Тя го чакаше на гарата на връщане от „Хог…“ …от училище в края на миналата учебна година.
Той почти бе изрекъл „Хогуортс“, а това бе сигурен начин да вбеси вуйчо си. Никой никога не бе споменавал на глас името на училището на Хари в къщата на семейство Дърсли.
Вуйчо Върнън сгърчи огромното си лице, като че се мъчеше да си спомни нещо крайно неприятно.
— Една такава тантуреста ли? — изръмжа накрая. — С много червенокоси деца…
Хари се намръщи. Реши, че е доста нагло от страна на вуйчо му да нарича някого „тантурест“, след като неговият собствен син Дъдли най-сетне бе постигнал това, към което заплашително се бе насочил още от тригодишен — беше станал по-голям на ширина, отколкото на височина.
Вуйчо Върнън продължаваше да изучава писмото.
— Куидич — промърмори той под носа си. — Куидич? Каква е тази щуротия?
За втори път Хари бе обзет от гняв.
— Това е спорт — кратко отвърна той. — Играе се на метли…
— Добре де, добре — извиси глас вуйчо Върнън.
Хари със задоволство установи, че вуйчо му изглежда леко притеснен. Явно нервите му не можеха да понесат споменаването на думата „метли“ в собствената му всекидневна. За успокоение вуйчото отново зачете писмото. Хари видя как устните му изрекоха „да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин“. Веждите му се свъсиха.
— Какво иска да каже с това по нормалния начин? — просъска той.
— Нормалният за нас начин — повтори Хари и преди вуйчо му да успее да го прекъсне, уточни: — Нали знаеш, по совите. Това е нормалното за магьосниците.
Вуйчо Върнън изглеждаше така възмутен, като че ли Хари току-що бе изрекъл отвратителна ругатня. Тресейки се от яд, той хвърли тревожен поглед през прозореца, сякаш очакваше да види някой от съседите, притиснал ухо до стъклото.
— Колко пъти съм ти повтарял да не споменаваш тези противоестествени неща под моя покрив? — процеди той, а лицето му стана тъмномораво. — Я се виж, облечен си в дрехите, с които ние с Петуния покрихме неблагодарния ти гръб…
— Чак след като Дъдли им е видял сметката — студено довърши Хари.
И той наистина беше облечен с фланела, която бе толкова голяма, че трябваше да навие пет пъти ръкавите, та да може да използва ръцете си, и толкова дълга, че висеше чак до под колената на торбестите му джинси.
— Не позволявам да ми се говори така! — тресеше се от гняв вуйчо Върнън.
Хари не можеше повече да търпи. Отминало бе времето, когато се стараеше да спазва глупавите правила на семейство Дърсли. Той не се съобразяваше с диетата на Дъдли и нямаше да допусне вуйчо Върнън да му попречи да отиде на финала на Световното първенство по куидич.
Пое дълбоко въздух, успокои се и се обърна към вуйчо си:
— Така, значи няма да ходя на Световното първенство. Сега мога ли да си вървя? Искам да довърша писмото си до Сириус. Нали се сещаш — моя кръстник.