Той сгъна бележката няколко пъти, докато стана съвсем малка, и с големи усилия успя да я привърже за мъничкото краче на совата, която подскачаше на място от вълнение. Когато бележката бе вече здраво вързана, птичката отново полетя, стрелна се през прозореца и веднага изчезна от погледа му.
Хари се обърна към Хедуиг.
— Какво ще кажеш за едно дълго пътуване, а? — попита я той.
Хедуиг избухука гордо.
— Ще отнесеш това на Сириус — каза момчето и взе започнатото писмо. — Само минутка… да го довърша.
Отново разви пергамента и бързо написа послеслов:
Ако искаш да се свържеш с мен, аз ще бъда при моя приятел Рон Уизли до края на лятото. Баща му е взел билети за финала на Световното първенство по куидич!
Като завърши писмото, той го прикрепи за крака на Хедуиг. Совата бе необичайно кротка, сякаш решена да покаже как трябва да се държи една истинска пощенска сова.
— Ще бъда при Рон, когато се върнеш, нали разбра? — обясни й Хари.
Тя нежно клъвна пръста му, разпери огромните си криле с приглушено свистене и излетя през отворения прозорец.
Хари я проследи, докато се скри от погледа му, после пролази под леглото си, дръпна подвижната дъска и извади голямо парче торта. Седна на пода и започна да яде, наслаждавайки се на щастието, което го бе обзело. Той закусваше торта, а Дъдли — само парченце грейпфрут. Беше слънчева лятна утрин, заминаваше си от „Привит Драйв“ на другия ден, белегът вече не го болеше и щеше да гледа финала на Световното първенство по куидич. Трудно можеше нещо да го разтревожи в този момент… дори и Лорд Волдемор.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ОТНОВО КЪМ „ХРАЛУПАТА“
В дванайсет часа на следващия ден Хари бе подредил в куфара си нещата за училище и най-ценните си вещи — мантията невидимка, наследство от баща му, метлата, подарък от Сириус, и магическата карта на „Хогуортс“, която Фред и Джордж Уизли му бяха дали миналата година. Той бе изчистил хранителните запаси от скривалището си под подвижната дъска на пода, многократно бе проверил всяко кътче и процеп в стаята за забравени магьоснически книги или пера и бе свалил от стената таблицата с датите до първи септември, върху която с радост бе отмятал оставащите дни до завръщането в „Хогуортс“.
Атмосферата на „Привит Драйв“ номер четири бе изключително напрегната. Всички от семейство Дърсли бяха изнервени и раздразнителни, защото в къщата им съвсем скоро щяха да пристигнат група магьосници. Вуйчо Върнън направо се бе вцепенил, когато Хари го осведоми, че семейство Уизли ще пристигнат в пет часа в неделя.
— Надявам се, че си ги предупредил да се облекат подходящо — озъби се той на мига. — Виждал съм как се труфят такива като вас. Поне да спазят благоприличието и да облекат нормални дрехи!
Хари потръпна от смътно предчувствие. Той май никога не бе виждал господин и госпожа Уизли да носят дрехи, които семейство Дърсли биха нарекли „нормални“. Децата им понякога обличаха мъгълски дрехи през ваканциите, но господин и госпожа Уизли обикновено носеха дълги мантии, по-малко или повече овехтели. Хари не се притесняваше какво щяха да кажат съседите, а се тревожеше, че роднините му може да се отнесат грубо със семейство Уизли, ако с външния си вид те оправдаят най-лошата мъгълска представа за магьосници.
Вуйчо Върнън бе облякъл най-хубавия си костюм. Някои хора биха го изтълкували като знак за гостоприемство, но Хари знаеше, че целта на вуйчо му е да изглежда авторитетно и заплашително. Дъдли пък сякаш се бе смалил. И то не защото диетата най-сетне му се бе отразила, а от страх. При предишната си среща с възрастен магьосник Дъдли се бе сдобил със завита свинска опашчица, стърчаща от задницата на панталоните му, и леля Петуния и вуйчо Върнън бяха принудени да платят за отстраняването й в една частна клиника в Лондон. Затова не бе чудно, че Дъдли се попипваше нервно отзад и преминаваше косо от стая в стая, та врагът да не успее да го уцели повторно на същото място.
Обядът премина в мълчание. Дъдли дори не протестираше срещу менюто (извара и настъргана целина). Леля Петуния не хапна нищо. Скръстила ръце и свила устни, тя сякаш дъвчеше езика си, та да преглътне гневната тирада, която копнееше да изсипе върху Хари.
— Ще бъдат с кола, нали? — избоботи вуйчо Върнън през масата.
— Ъхъ — кимна Хари.
Не бе и помислил за това. Как всъщност биха могли да го вземат семейство Уизли? Вече нямаха кола. Старият им „Форд Англиа“ се щураше из Забранената гора край „Хогуортс“. Но миналата година на господин Уизли му бяха отпуснали коли от Министерството на магията. Може би същото щеше да се случи и сега.