— Момчета, момчета… — прошепна господин Уизли неспокойно. — Обмислям какво можем да направим… да… единственият начин… Хари, дръпни се назад.
Хари отстъпи към канапето. Вуйчо Върнън обаче пристъпи напред.
— Чакайте! — закрещя той по огнището. — Какво точно се опитвате да…
БУФ!
Закованата камина избухна, електрическото огнище изхвърча през стаята и господин Уизли, Фред, Джордж и Рон излетяха след него сред облак от отломки зидария и дребни камъчета. Леля Петуния изпищя и политна назад към масичката за кафе. Вуйчо Върнън я подхвана, преди да падне на пода, и зяпна, онемял, към семейство Уизли, всичките с яркочервени коси, а близнаците Фред и Джордж — еднакви до последната луничка.
— Така е по-добре — задъхано изрече господин Уизли, като изтръска прахта от дългата си зелена мантия и намести очилата си. — А вие трябва да сте лелята и вуйчото на Хари.
Слаб, висок и леко оплешивял, той се запъти към вуйчо Върнън с протегната ръка, но вуйчото отстъпи няколко крачки, влачейки жена си, като че ли загубил ума и дума. Най-хубавият му костюм бе покрит с бял прах, а косата и мустаците му бяха така побелели, сякаш изведнъж беше остарял с трийсет години.
— Ааа… да… съжалявам за случилото се… — извини се господин Уизли, като свали ръка и погледна през рамо към разбитата камина. — Аз съм виновен за всичко, просто не ми дойде наум, че може и да не успеем да излезем от другия край. Свързах камината ви към пудролиниите, разбирате ли… само за този следобед, както знаете, идваме да вземем Хари. Мъгълските камини по принцип не се свързват, в интерес на истината… обаче аз имам един приятел в Комисията по експлоатация на летежна пудра и той уреди работата. Всичко ще оправя ей сегичка, не се притеснявайте. Само ще запаля огън, за да пратя момчетата обратно, и ще поправя камината ви, преди да се магипортирам.
Хари бе готов да се обзаложи, че семейство Дърсли не са разбрали нито дума. Вцепенени от ужас, те все още зяпаха господин Уизли. Леля Петуния едва се изправи на крака и се скри зад вуйчо Върнън.
— Здрасти, Хари! — весело поздрави господин Уизли. — Приготви ли си куфара?
— Горе е — с усмивка отговори Хари.
— Ние ще го вземем — веднага предложи Фред. Намигайки на Хари, близнаците излязоха от стаята. Те знаеха къде беше неговата стая, тъй като веднъж вече го бяха измъквали от нея посред нощ. Хари подозираше, че Фред и Джордж се надяват да зърнат Дъдли — толкова много им бе разказвал за него.
— Е… — заговори господин Уизли, като леко размахваше ръце, докато се опитваше да намери подходящи думи, за да наруши неловкото мълчание. — Много… ъъъ… много хубава къща си имате.
И понеже обикновено безупречно чистата всекидневна бе покрита с прах и парчета тухли, тази оценка не се отрази добре на семейство Дърсли. Лицето на вуйчо Върнън поморавя за пореден път, а леля Петуния сякаш отново задъвка езика си. Но и двамата изглеждаха прекалено уплашени, за да продумат каквото и да било.
Господин Уизли се заоглежда. Той се интересуваше от всичко, свързано с бита на мъгълите. Хари видя колко му се искаше да приближи и да разгледа телевизора и видеото.
— През тях тече еклектричество, нали? — запита той с вещина. — Да, точно така, ето ги щепселите. Аз колекционирам щепсели. — После добави за информация на вуйчо Върнън: — И батерии също. Имам голяма колекция от батерии. Жена ми ме смята за луд, но какво да се прави…
Очевидно бе, че вуйчо Върнън също смята господин Уизли за луд. Той незабележимо се придвижваше надясно и прикриваше зад гърба си леля Петуния, като че гостенинът щеше внезапно да се засили към тях и да ги нападне.
Изведнъж Дъдли се появи в стаята. Хари чу тропането на куфара по стълбите и разбра, че шумът бе изплашил братовчед му и той бе избягал от кухнята. Дъдли се промъкна покрай стената, втренчил ужасени очи в господин Уизли, и се опита да се скрие зад майка си и баща си. За съжаление телесната маса на вуйчо Върнън, достатъчна да закрие кльощавата леля Петуния, не стигаше да прикрие и Дъдли.
— А това е братовчед ти, нали, Хари? — запита господин Уизли в нов смел опит да завърже разговор.
— Точно така — потвърди момчето. — Това е Дъдли.
Двамата с Рон се спогледаха и после бързо отклониха очи встрани, обзети от неустоимото изкушение да избухнат в смях. Дъдли все още стискаше задницата си, като че ли се страхуваше да не изпадне. Господин Уизли обаче изглеждаше истински угрижен от странното поведение на Дъдли. По тона на гласа му Хари се убеди, че за господин Уизли неговият братовчед бе точно толкова луд, колкото самият господин Уизли за семейство Дърсли, но с тази разлика, че гостът изпитваше към Дъдли съчувствие, а не страх.