— Приятна ли е ваканцията, Дъдли? — обърна се той към него любезно.
Дъдли изцвърча. Хари видя как ръцете му още по-силно се вкопчиха в масивната му задница.
Фред и Джордж се върнаха с куфара. Влязоха, огледаха се и забелязаха Дъдли. По лицата им се разляха еднакви дяволити усмивки.
— Е, хайде — каза господин Уизли. — Да се стягаме.
Той нави ръкавите на мантията си и извади магическата си пръчка. Хари видя как семейство Дърсли се отдръпнаха към стената като по команда.
— Инсендио! — произнесе господин Уизли, насочил пръчката си към дупката в стената зад себе си.
В този миг в камината се надигнаха пламъци, така весело припукващи, като че горяха от часове. Господин Уизли извади платнена кесийка от джоба си, развърза я, взе щипка пудра от нея и я поръси върху пламъците, които се оцветиха в смарагдово зелено и лумнаха още по-високо.
— Тръгвай, Фред — подкани господин Уизли.
— Ей сега — отвърна Фред. — А не… почакай…
От джоба на Фред се бе изхлузила малка торбичка и съдържанието й — големи и тежки бонбони в ярки обвивки — се пръсна във всички посоки.
Фред запълзя по пода и ги натъпка обратно в джоба си, после махна весело на семейство Дърсли, направи няколко крачки напред, премина право през пламъците и извика „Хралупата!“. Леля Петуния ахна и потръпна от ужас. Чу се изсвистяване и Фред изчезна.
— Сега си ти, Джордж — отново се обади господин Уизли. — Заедно с куфара.
Хари помогна на Джордж да пренесе куфара напред в пламъците и да го обърне на една страна, за да го държи по-здраво. После, с второто изсвистяване, Джордж викна „Хралупата!“ и също изчезна.
— Рон, твой ред е — каза господин Уизли.
— До скоро! — весело се обърна Рон към семейство Дърсли, усмихна се широко на Хари, стъпи в пламъците, изкрещя „Хралупата!“ и се изпари.
Последни останаха Хари и господин Уизли.
— Ами… довиждане — обърна се Хари към роднините си. Те не отговориха. Хари тръгна към пламъците, но точно когато стигна да ръба на камината, господин Уизли протегна ръка, дръпна го назад и погледна изумено към семейство Дърсли.
— Хари ви каза „Довиждане“. Не го ли чухте?
— Няма значение — промърмори Хари. — Наистина… все ми е едно.
Господин Уизли не отместваше ръката си от рамото му.
— Ще видите племенника си чак следващото лято! — възмутено заговори той на вуйчо Върнън. — Няма ли да се сбогувате с него?
Лицето на вуйчо Върнън гневно се сгърчи. Мисълта, че получава урок по добри обноски от човека, който току-що бе взривил половин стена във всекидневната му, очевидно силно го тормозеше.
Но магическата пръчка на господин Уизли бе още в ръката му и вуйчо Върнън я стрелна с малките си очички, преди да каже неохотно:
— Е… довиждане.
— До скоро! — отвърна Хари, стъпил с единия крак в зелените пламъци, които приятно го обгърнаха като топло дихание.
Но точно тогава зад него изригна ужасяващ звук от давене и леля Петуния започна да пищи.
Хари се обърна рязко. Дъдли не стоеше вече зад родителите си, а бе коленичил до масичката за кафе, давеше се и пръскаше слюнки върху нещо трийсетсантиметрово, мораво и слузесто, което стърчеше от устата му. След секунда на пълно изумление Хари осъзна, че трийсетсантиметровото нещо всъщност е езикът на Дъдли… и че на пода пред него лежи яркооцветена обвивка от бонбон.
Леля Петуния се хвърли на земята до сина си, сграбчи върха на подутия език и се опита да го изтръгне от устата му. Естествено Дъдли писна и навсякъде полетяха слюнки, докато се бореше да се отскубне от майка си. Вуйчо Върнън крещеше и махаше с ръце, та господин Уизли трябваше да викне, за да го чуят.
— Не се тревожете, ще го оправя! — извика той, като се приближи към Дъдли с протегната магическа пръчка, но леля Петуния се разписка още по-оглушително и се хвърли пред сина си като жив щит срещу господин Уизли.
— Недейте! — отчая се господин Уизли. — Много е просто… от бонбона е… синът ми Фред… е голям шегаджия… но това е просто магия за наедряване… няма какво друго да е… моля ви, мога да го оправя…
Вместо да се поуспокоят, домакините окончателно изпаднаха в паника. Леля Петуния плачеше истерично и дърпаше езика на Дъдли, твърдо решена да го изтръгне. Дъдли се задушаваше под двойния натиск на майка си и езика си. А вуйчо Върнън, който бе извън себе си от ярост, грабна една порцеланова статуетка от скрина и я метна по господин Уизли, който се сниши и украшението се разби сред взривената камина.
— Недейте! — ядоса се господин Уизли и размаха заплашително магическата си пръчка. — Опитвам се да помогна.