— Черния лорд и аз — приказваше вече съвсем като умопобъркан Муди, отправяйки му отвисоко подигравателна усмивка, — имаме много общи неща. Например и двамата бяхме разочаровани от бащите си… много разочаровани наистина… И двамата, Хари, търпяхме унижението да носим имената на тези бащи. И двамата имахме удоволствието… огромното удоволствие… да ги убием, за да отворим пътя пред възхода на Черния ред!
— Вие сте луд! — Хари не можеше да се сдържа вече. — Вие сте луд!
— Луд? Аз ли съм луд? — кресна Муди извън себе си от ярост. — Ще видиш ти! Ще разбереш кой е луд точно сега, когато Черния лорд се завърна и аз съм до него! Той се завърна, Хари Потър, ти не можа да го надвиеш… а сега… аз ще надвия теб!
Муди вдигна пръчката си и отвори уста, Хари мушна ръка в мантията си…
— Вцепени се!
Блесна ослепителна червена светлина, чу се силен трясък и вратата на кабинета на Муди се отвори, разцепена на трески…
Муди бе отблъснат назад и падна на пода. Хари, обърнат все още натам, където доскоро беше лицето на Муди, видя във врагогледа лицата на Албус Дъмбълдор, професор Снейп и професор Макгонъгол. Той се извърна и видя, че тримата вече стоят на прага — най-отпред Дъмбълдор с протегната пръчка.
В този момент на Хари най-сетне му стана ясно защо всички смятаха, че Дъмбълдор е единственият магьосник, от който Волдемор се страхува. Хари никога не бе виждал такова свирепо изражение по лицето на директора, обърнато сега към безжизненото тяло на Лудоокия Муди. Нямаше и следа от благата му усмивка, нито искрици в очите му зад очилата. Всяка гънчица по старческото му лице таеше леден гняв, а цялото му тяло излъчваше сила като топлината на разгорян огън.
Той влезе в кабинета, пъхна крак под отпуснатото тяло на Муди и го подритна, за да го обърне по гръб и да види лицето му. След него влезе Снейп и се взря във врагогледа, където видя собственото си яростно лице.
Професор Макгонъгол отиде направо при Хари.
— Ела с мен, Потър — прошепна тя, а тънките й устни потрепваха така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Да идем… в болничното крило…
— Не! — остро възрази Дъмбълдор.
— Дъмбълдор, налага се… погледнете го… много му се струпа тази нощ…
— Ще остане тук, Минерва, защото трябва да разбере — кратко нареди Дъмбълдор. — Само тогава ще може да проумее и да приеме всичко… и да се отърси от преживяното. Той трябва да узнае кой и защо го е подложил на мъките, които е понесъл тази нощ.
— Муди… — започна Хари, все още напълно недоумяващ. — Нима е възможно той…
— Това не е Аластор Муди — кротко каза Дъмбълдор. — Ти изобщо не познаваш Аластор Муди. Истинският Муди никога не би те отвел далеч от мен след всичко, което стана тази нощ. Когато той те отмъкна, аз разбрах и ви последвах.
Дъмбълдор се наведе над свития на земята Муди, пъхна ръка в мантията му и извади оттам неизменното шишенце заедно с връзка ключове. После се обърна към професор Макгонъгол и Снейп.
— Сивиръс, донесете, моля, най-силната отвара на истината, с която разполагате, а после слезте долу в кухнята и доведете домашния дух на име Уинки. Минерва, бъдете така любезна да идете до къщата на Хагрид, където в лехата с тикви ще намерите голямо черно куче. Качете го в моя кабинет и му кажете да ме почака, а после се върнете тук.
Тези нареждания може би озадачиха Снейп и Макгонъгол, но те добре прикриха това. Двамата се обърнаха почти едновременно и напуснаха стаята. Дъмбълдор се приближи до сандъка със седемте ключалки, пъхна първия ключ в едната и отвори капака. В сандъка имаше купища книги за магии. Дъмбълдор затвори капака, постави втория ключ във втората ключалка и пак отвори капака. Книгите бяха изчезнали и сега там имаше множество счупени опаснокопи, малко пергамент и пера, както и нещо, което изглежда беше сребриста мантия невидимка. Хари гледаше изумен как Дъмбълдор пъха поред третия, четвъртия, петия и шестия ключ в съответните ключалки и при всяко отваряне на капака съдържанието на сандъка бе винаги различно. Тогава той пъхна и седмия ключ в ключалката, отвори отново капака и Хари извика от изненада.
Вътре се виждаше нещо като подземна стаичка, а на пода й около три метра по-надолу от тях лежеше истинският Аластор Муди. Дървеният му крак го нямаше, а ямката, в която трябваше да е магическото око, изглеждаше празна под клепача. Липсваха и кичури от сплъстената му коса. Хари гледаше като ударен от гръм ту спящия в сандъка Муди, ту онзи Муди, който лежеше в безсъзнание на пода.
Дъмбълдор влезе в сандъка, смъкна се надолу и леко стъпи на пода до спящия Муди. Наведе се над него.