— Зашеметен е… контролиран чрез проклятието Империус… много слаб — изреждаше той. — Естествено, нужен им е бил жив. Хари, я хвърли насам наметалото на измамника, че Аластор ще измръзне. Трябва да го види Мадам Помфри, но изглежда засега не е в опасност.
Хари изпълни нареждането. Дъмбълдор зави Муди с наметалото, подпъхна го добре и се измъкна от сандъка. Тогава взе плоското шишенце, оставено на масата, развинти капачката му и го обърна. Гъста лепкава течност потече към пода.
— Това е многоликова отвара, Хари — обясни Дъмбълдор. — Виждаш ли колко е просто, но блестящо измислено. Муди бе известен с това, че никога не пие от друго, освен от шишето си. Измамникът е трябвало да държи наблизо истинския Муди, за да може непрекъснато да си прави нова отвара. Нали видя, че липсват кичури от косата му… — Дъмбълдор погледна пак към Муди в дъното на сандъка. — Злодеят е рязал от косата му цяла година. Но според мен в суматохата тази вечер фалшивият Муди е забравил да пие отварата така често, както трябва… през един час… на всеки час… е, сега ще разберем.
Дъмбълдор издърпа един стол изпод бюрото и седна на него, без да отмества поглед от пода. Времето минаваше в мълчание…
Изведнъж пред очите на Хари лицето на мъжа на пода започна да се променя. Белезите изчезваха, кожата се изглаждаше, осакатеният нос стана цял и взе да се смалява. Дългата грива от сплъстена сива коса се прибра в корените си и стана сламеноруса. Внезапно с шумно троп! дървеният крак изпадна и на негово място израсна нормален. В следващия миг магическото изкуствено око изскочи от лицето на мъжа, за да направи място на здраво, а самото то се затъркаля по пода, като се въртеше във всички посоки.
Хари видя пред себе си русокос мъж с бледа кожа на лунички. Веднага го позна. Беше го видял в мислоема на Дъмбълдор и помнеше как дименторите го отвеждаха от трибунала, а той се опитваше да убеди господин Крауч, че е невинен… Само че сега имаше сенки под очите и изглеждаше много по-стар…
Навън в коридора се чуха бързи стъпки. Снейп се връщаше, следван по петите от Уинки. Зад тях крачеше професор Макгонъгол.
— Крауч! — възкликна Снейп и се закова на място пред прага. — Барти Крауч!
— Не мога да повярвам! — изуми се професор Макгонъгол и също застина, вперила очи в лежащия на пода.
Мърлява и чорлава, Уинки надникна иззад краката на Снейп, отвори широко уста и нададе пронизителен писък.
— Господарю Барти, господарю Барти, какво прави вие тук? — Тя се хвърли върху гърдите на младия мъж. — Убили него, убили сина на моя господар!
— Той е само зашеметен, Уинки — рече Дъмбълдор. — Отстъпи, моля. Сивиръс, носите ли отварата?
Снейп подаде на Дъмбълдор малко стъклено шишенце със съвсем бистра течност — същия веритасерум, с който бе заплашвал Хари в час. Дъмбълдор отиде до проснатия на пода, повдигна го така, че да седне, облегнат на стената под врагогледа, в който още се мяркаха отраженията на Дъмбълдор, Снейп и Макгонъгол и гледаха втренчено надолу. Уинки остана на колене, цялата разтреперана, захлупила лице с длани. Дъмбълдор отвори насила устата на мъжа и сипа три капки в нея. Тогава насочи пръчката си към гърдите на младия мъж и изрече:
— Енервате!
Синът на Крауч отвори очи. Лицето му бе отпуснато, погледът — блуждаещ. Дъмбълдор коленичи край него, за да бъдат очите им на едно ниво.
— Чуваш ли ме? — спокойно попита директорът.
Клепачите на мъжа потрепнаха.
— Да — промълви той.
— Бих искал да ни разкажеш — продължи пак така кротко Дъмбълдор — как се озова тук? Как избяга от Азкабан?
Крауч си пое дълбоко дъх на пресекулки и започна да разказва с равен и безизразен глас.
— Майка ми ме спаси. Знаела е, че ще умре, и убедила баща ми да направи това като последното й желание. Той я обичаше много… както никога не бе обичал мен, и се съгласил. Веднъж дойдоха да ме посетят. Дадоха ми глътка многоликова отвара, съдържаща косъм от майка ми, а тя пи от същата отвара с косъм от мен. Така си разменихме образите.
Уинки клатеше глава и цялата трепереше.
— Господарят Барти да не говори повече! Ще навлече беля на баща си!
Но Крауч пак си пое въздух и продължи със същия равен глас:
— Дименторите са слепи. Те са усетили, че в Азкабан влизат един здрав и един умиращ и че пак един здрав и един умиращ напускат затвора. Баща ми ме измъкна навън — бях се преоблякъл с дрехите на майка ми, да не би някой затворник да гледа през решетките си. Не след дълго тя умря в Азкабан. Пиела многоликовата отвара редовно до самия си край. Погребали я под моето име, защото изглеждала точно като мен. Никой не се усъмнил, че това съм аз.