— Карта ли? — бързо попита Дъмбълдор. — Каква е тази карта?
— На „Хогуортс“. На Потър е. Той ме видя на нея, когато една нощ пак бях влязъл в кабинета на Снейп да крада съставки за многоликовата отвара. Помислил, че е баща ми… заради еднаквите имена. Същата нощ аз прибрах картата на Потър. Уверих го, че Крауч ненавижда тъмни магьосници. Потър повярва, че баща ми следи Снейп. Цяла седмица чаках баща ми да пристигне в „Хогуортс“. Най-сетне една вечер видях на картата, че той е вече в района. Покрих се с мантията невидимка и излязох да го посрещна. Той вървеше покрай Забранената гора. Тогава се появиха Потър и Крум. Аз се скрих и зачаках. Не можех да направя нищо на Потър, защото беше нужен на моя господар. Когато той хукна при Дъмбълдор, аз зашеметих Крум. После убих баща си.
— Нееее! — ревна Уинки. — Господарю Барти, господарю Барти, вие какво говори?
— Уби баща си? — повтори Дъмбълдор със същия спокоен глас. — А какво направи с тялото?
— Завлякох го в гората и го покрих с мантията невидимка. Картата беше с мен. На нея видях как Потър влезе тичешком в замъка и там срещна Снейп. Появи се и Дъмбълдор. Изчаках Потър да излезе от замъка с Дъмбълдор. Измъкнах се от гората, заобиколих и после се появих при тях. Казах, че Снейп ме е насочил натам. Дъмбълдор ми поръча да търся Барти Крауч. Аз отидох при тялото на баща ми. Непрекъснато гледах картата. Когато всички се прибраха, трансфигурирах тялото. Превърнах го в кокал… После се скрих под мантията невидимка и го зарових в прясно изкопаната земя пред къщата на Хагрид.
Настана пълна тишина, нарушавана само от нестихващото хлипане на Уинки.
Пръв проговори Дъмбълдор.
— А тази вечер…
— Предложих да отнеса Тримагическата купа в лабиринта преди вечеря — шепнеше вече Барти Крауч. — Превърнах я в летекод. Планът на моя господар е осъществен. Той си върна силата и аз ще бъда възнаграден от него така, както никой магьосник не е и сънувал.
По лицето му отново се разля усмивка на безумство и главата му клюмна на рамото, а Уинки ридаеше и подсмърчаше до него.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
ПЪТИЩАТА СЕ РАЗДЕЛЯТ
Дъмбълдор се изправи. За миг погледна Барти Крауч с отвращение. После вдигна пръчката си и от нея се заточиха въжета, които вързаха Крауч здраво от главата до петите.
Директорът се обърна към професор Макгонъгол:
— Минерва, мога ли да ви помоля да останете тук и да го пазите, докато аз заведа Хари горе?
— Разбира се — отвърна тя.
Личеше, че й се повдига, сякаш току-що бе гледала как някой повръща. Но извади пръчката си и без колебание я насочи към Барти Крауч.
— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор този път към Снейп, — помолете, ако обичате, Мадам Помфри да дойде. Трябва да отведем Аластор Муди в болничното крило. После излезте навън, намерете Корнелиус Фъдж и го доведете в този кабинет. Той сигурно ще иска лично да разпита Крауч. Кажете му, че след около половин час ще съм в болничното крило, ако има нужда от мен.
Снейп мълчаливо кимна и безшумно напусна стаята.
— Хари — внимателно се обърна Дъмбълдор към момчето.
Хари се изправи и веднага залитна. Болката в крака, която бе позабравил, докато слушаше Крауч, се върна с нова сила. Той осъзна, че целият трепери. Дъмбълдор го хвана здраво под мишницата и му помогна да излезе от стаята.
— Да отидем най-напред в моя кабинет — тихо каза той, докато вървяха по тъмния коридор. — Сириус вече ни чака там.
Хари кимна. Чувстваше се обзет от някакво вцепенение, струваше му се, че онова, което става, не е истина… и сякаш не го засягаше. Дори бе доволен. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило след момента, когато бе докоснал за пръв път Тримагическата купа. Не искаше да се задълбочава в спомените, които минаваха през съзнанието му, ясни и ярки като на снимка. Лудоокия Муди в сандъка… Опаш, сгърчен на земята, притиснал до гърди осакатената си ръка… Волдемор, излизащ от врящата течност в котела… Седрик… мъртъв… Седрик, който го моли да върне тялото му на неговите родители…
— Професоре — промълви Хари, — къде са господин и госпожа Дигъри?
— С професор Спраут са — отвърна Дъмбълдор, а гласът му, толкова спокоен, докато разпитваше Барти Крауч, за пръв път леко потрепера. — Тя е ръководител на дома, в който бе Седрик, и най-добре го познаваше.
Стигнаха до водоливника. Дъмбълдор каза паролата, каменната фигура се отдръпна и двамата се качиха с движещата се спираловидна стълба до дъбовата врата. Директорът я бутна и тя се отвори.