Госпожа Уизли кимна. Беше пребледняла като платно. Обърна се към Рон, Хърмаяни и Бил, сякаш вдигаха шум, и ги сгълча през стиснати зъби:
— Чухте ли? Трябва му спокойствие!
— Директоре — обади се Мадам Помфри, вперила очи в голямото черно куче, — мога ли да попитам какво…
— Това куче ще остане при Хари известно време — успокои я Дъмбълдор. — Уверявам ви, че е много добре възпитано. Хари… искам да видя, че си лягаш.
Хари почувства неизразима благодарност към Дъмбълдор, че предупреди да не го разпитват. Не че не искаше те да останат при него, но не можеше да понесе дори само мисълта да разказва всичко отново, пак да го преживява.
— Ще дойда да те видя, след като поговоря с Фъдж, Хари — увери го Дъмбълдор. — Бих искал да останеш тук и утре, чак докато не говоря пред цялото училище. — С тези думи той излезе.
Когато Мадам Помфри поведе Хари към близкото легло, той забеляза, че истинският Муди лежи неподвижно в едно легло малко по-нататък. На нощното му шкафче бяха дървеният крак и магическото око.
— Добре ли е? — попита Хари.
— Ще се оправи — отвърна старшата сестра, даде му пижама и спусна завесите.
Той свали мантията и дрехите си, облече пижамата и се пъхна в леглото. Рон, Хърмаяни, Бил и госпожа Уизли заедно с черното куче се вмъкнаха между завесите и насядаха на столове от двете му страни. Рон и Хърмаяни го гледаха предпазливо, сякаш се бояха от него.
— Добре съм — успокои ги той. — Просто съм уморен.
Очите на госпожа Уизли се напълниха със сълзи, докато ръцете й без нужда оправяха завивките му.
Мадам Помфри, която се бе оттеглила в кабинета си, се върна след малко с чаша и шишенце с морава отвара.
— Трябва да го изпиеш всичкото, Хари — каза тя. — Това е отвара за сън без сънища.
Хари отпи няколко глътки от чашата и веднага го обзе сънливост. Всичко наоколо заплува в мъгла, а лампите в болничното крило като че ли му намигаха дружелюбно през завесата около леглото му. Тялото му започна да потъва в топлите пухени завивки… Още преди да допие отварата, преди да каже нещо, заспа от изтощение.
Хари се събуди, затоплен и сънлив, и изобщо не му се щеше да отваря очи, а искаше да продължи да си лежи така. Стаята бе полутъмна и той бе сигурен, че още е нощ, значи не бе спал дълго. Тогава чу шепот наоколо.
— Ако не млъкнат, ще го събудят!
— Защо викат? Какво още би могло да се случи?
Хари с мъка отлепи клепачи. Някой бе махнал очилата му. Смътно различи до леглото силуетите на Бил и госпожа Уизли, която се бе изправила.
— Това е гласът на Фъдж — прошепна тя. — А другият не е ли на Минерва Макгонъгол? Но за какво спорят?
Сега и Хари започна да чува… някакви хора викаха и тичаха към болничното крило.
— Съжалявам, но такава беше ситуацията, Минерва — говореше високо Корнелиус Фъдж.
— Изобщо не биваше да го водите в замъка! — викаше професор Макгонъгол. — Когато Дъмбълдор научи…
Хари чу как болничните врати се отваряха с трясък. Незабелязано от другите, които стояха около леглото му и гледаха към вратата през вдигнатата от Бил завеса, Хари седна и си сложи очилата.
Фъдж се втурна в отделението, следван по петите от професор Макгонъгол и Снейп.
— Къде е Дъмбълдор? — обърна се Фъдж към госпожа Уизли.
— Няма го тук — отвърна гневно госпожа Уизли. — Това е болнично отделение, господин министър, така че по-добре…
В този миг вратата пак се отвори и в отделението влетя Дъмбълдор.
— Какво става тук? — гневно попита той, местейки поглед от Фъдж към професор Макгонъгол. — Защо безпокоите пациентите? Минерва, изненадан съм, че ви виждам тук… нали ви възложих да пазите Барти Крауч…
— Вече не се налага някой да го пази, Дъмбълдор! — кресна тя. — Господин министърът се погрижи за това!
Хари никога не бе виждал професор Макгонъгол да си изпуска нервите до такава степен. По бузите й бяха избили червени петна от гняв, ръцете й бяха свити в юмруци, тя трепереше от ярост.
— Като съобщихме на господин Фъдж, че сме заловили смъртожаден, виновен за събитията тази вечер — обясни по-тихо Снейп, — той изглежда се почувства лично застрашен и настоя да бъде извикан диментор, който да го придружава. Въведе го в кабинета, където Барти Крауч…
— Предупредих го, че вие няма да се съгласите, Дъмбълдор! — избухна професор Макгонъгол. — Казах му, че никога не бихте допуснал диментор да стъпи в замъка, но…
— Уважаема госпожо! — крещеше вече и Фъдж, когото Хари също не бе виждал толкова разгневен. — Като министър на магията имам право сам да решавам дали ми е необходима охрана, докато разпитвам крайно опасен…