Гласът на професор Макгонъгол заглуши обясненията му:
— Веднага щом… онова нещо влезе в стаята — почти пищеше тя и сочеше Фъдж, цялата разтреперана, — то се спусна върху Крауч и… и…
Докато професор Макгонъгол търсеше думи да опише случилото се, Хари усети лед в стомаха си. И преди да го чуе от нея, той вече знаеше какво се беше случило. Знаеше какво е направил дименторът — положил бе фаталната целувка върху Барти Крауч, изсмукал е душата му през устата и сега той бе по-зле от мъртъв.
— По всичко личи, че не е голяма загуба — упорстваше Фъдж. — Явно има вина за няколко убийства!
— Но сега не може да даде показания, Корнелиус! — опита се да му обясни Дъмбълдор. Той гледаше Фъдж изпитателно, сякаш го виждаше за първи път. — Не можем да получим от него обяснения защо е извършил тези убийства.
— Защо ги е извършил ли? Че какво загадъчно има? — държеше на своето Фъдж. — Той беше напълно побъркан. От всичко онова, което ми казаха Минерва и Сивиръс, той явно е мислел, че го прави по нареждане на Вие-знаете-кой!
— Лорд Волдемор му е давал нареждания, Корнелиус — рече Дъмбълдор. — Всички тези убийства само са съпътствали плана за възстановяване на пълната му мощ. Планът е успял. Лорд Волдемор е възвърнал физическия си облик.
Фъдж погледна така, сякаш го бяха ударили с тухла по главата. Напълно изумен, той примигваше срещу Дъмбълдор и не вярваше на ушите си. После запелтечи, без да отмества облещените си очи от Дъмбълдор.
— Вие-знаете-кой… се е върнал? Но това е абсурд! Я оставете тия приказки, Дъмбълдор…
— Минерва и Сивиръс несъмнено са ви казали, че ние изслушахме признанията на Барти Крауч — спокойно каза Дъмбълдор. — Под въздействието на веритасерума той ни разказа как са го измъкнали от Азкабан и как Волдемор — узнавайки от Бърта Джоркинс, че младежът се е спасил — лично отишъл да го освободи от баща му, за да го използва за залавянето на Хари. И планът се оказал успешен, трябва да ви уведомя. Крауч наистина е помогнал на Волдемор да се върне.
— Слушайте, Дъмбълдор — посъвзе се Фъдж и Хари с изумление видя как по лицето му се прокрадна лека усмивка, — да не искате да кажете… не може сериозно да вярвате на тия неща… Вие-знаете-кой да се е върнал? Хайде, хайде… Крауч може и да си е вярвал, че действа по нареждания на Вие-знаете-кой… но вие да приемате така думите на умопобъркан, Дъмбълдор…
— Когато снощи Хари е докоснал Тримагическата купа, тя го е пренесла право при Волдемор — строго каза Дъмбълдор. — Бил е свидетел на завръщането на Волдемор за нов живот. Ще ви обясня всичко, ако дойдете в моя кабинет.
Дъмбълдор се обърна, видя, че Хари е буден, поклати глава и заяви:
— Боя се, че не мога да ви позволя да разпитвате Хари тази нощ.
Странната усмивка на Фъдж не слизаше от лицето му. Той хвърли бърз поглед към Хари, после се обърна пак към Дъмбълдор:
— Да не би да сте… склонен да вярвате на Хари за всичко това, Дъмбълдор?
В настъпилата тишина се чу ръмженето на черното куче. Козината му се бе наежила, то бе оголило зъби срещу Фъдж.
— Разбира се, че вярвам на Хари — рече Дъмбълдор и очите му вече святкаха. — Изслушах признанията на Крауч, чух и подробния разказ на Хари за събитията, последвали докосването на купата, фактите съвпадат и обясняват всичко, което се случи, откакто Бърта Джоркинс изчезна през лятото.
По лицето на Фъдж още личеше странната усмивка. Преди да отговори, той пак погледна Хари.
— И сте готов да повярвате, че Лорд Волдемор се е върнал, само по думите на един невменяем убиец и на едно момче, което… хм…
Фъдж хвърли още един поглед към Хари и едва тогава той разбра.
— Вие изглежда сте чели написаното от Рита Скийтър, господин Фъдж — тихо се обади самият Хари.
Рон, Хърмаяни, госпожа Уизли и Бил подскочиха. Никой от тях не беше забелязал, че Хари е буден. Фъдж леко се изчерви, но лицето му веднага доби предизвикателно и упорито изражение.
— И какво от това? — каза той, гледайки към Дъмбълдор. — Ако съм разбрал, че пазите в дълбока тайна някои факти за това момче? Говорел змийски, а? А и странните неща, които му се случвали от време на време…
— Предполагам, че говорите за болките, които Хари получава в белега си? — хладно попита Дъмбълдор.
— Значи признавате, че е имал такива болки? — сепна се Фъдж. — Главоболие? Кошмари? Може би дори халюцинации?
— Чуйте ме, Корнелиус — започна Дъмбълдор, като направи една крачка към Фъдж, излъчвайки отново онова особено усещане за сила, което Хари бе доловил, когато директорът бе зашеметил младия Крауч. — Хари е точно толкова здравомислещ, колкото сме ние с вас. Белегът на челото му не влияе по никакъв начин на мозъка му. Смятам, че започва да го боли, когато Волдемор е наблизо или когато се готви да убие някого.