Госпожа Уизли остави отварата на нощното шкафче, наведе се и го прегърна. Той не помнеше някой да го е прегръщал така майчински. Когато госпожа Уизли го притисна към себе си, цялата тежест на преживяното през тази дълга нощ сякаш се стовари изведнъж върху него — лицето на майка му, гласът на баща му, мъртвият Седрик на земята… Всичко това се завихри в главата му, той не издържа и загърчи лице в схватка с вопъла на страдание, който се надигна и напираше да се изтръгне от него.
Чу се силно хлопване и госпожа Уизли се отдръпна от Хари. До прозореца се бе изправила Хърмаяни и здраво стискаше нещо в ръка.
— Извинявайте… — смънка тя.
— Отварата ти, Хари — бързо рече госпожа Уизли и обърса очи с опакото на ръката си.
Хари я изпи на един дъх. Подейства му мигновено. Повлечен от мощни, неудържими талази безпаметен сън, той потъна във възглавниците и всичко изчезна.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
НАЧАЛОТО
Като се връщаше мислено назад, дори и цял месец по-късно, Хари установи, че не помни почти нищо от следващите няколко дни. Сякаш преживяното беше толкова много, че бе спрял да възприема повече. А и всяко припомняне му причиняваше силна болка. Най-мъчителна бе срещата му със семейство Дигъри още на другата сутрин.
Те не го обвиняваха за станалото, напротив — и двамата му благодариха, загдето им е върнал тялото на Седрик. Господин Дигъри ридаеше по време на целия разговор, а мъката на госпожа Дигъри явно дори не можеше да се излее в сълзи.
— Значи не е страдал много — каза тя, когато Хари им описа смъртта на Седрик. — Пък и помисли си само, Амос… умрял е, след като е спечелил турнира. Сигурно се е чувствал много щастлив.
Като станаха да си вървят, госпожа Дигъри се наведе над Хари и каза:
— Грижи се за себе си.
Хари грабна кесийката със злато от шкафчето.
— Вземете това — промълви той. — Седрик трябваше да го получи. Той стигна пръв, вземете го вие.
Но тя се дръпна.
— О, не, твое е, миличък! Ние не можем… ти го задръж.
Вечерта Хари се върна в кулата на „Грифиндор“. От Хърмаяни и Рон разбра, че Дъмбълдор е говорил сутринта на закуска пред цялото училище. Помолил всички да оставят Хари на спокойствие, да не му задават въпроси и да не го карат да разказва какво му се е случило в лабиринта. По-късно той забеляза, че повечето ученици странят от него по коридорите, отбягват погледа му. Някои си шепнеха, закрили уста с длани, като минаваше покрай тях. Може би мнозина бяха повярвали на измислиците на Рита Скийтър, че бил неуравновесен и много опасен. Може би си създаваха свои теории за смъртта на Седрик. Но Хари усети, че му е все едно. Гледаше да е с Рон и Хърмаяни и да си приказват за други неща или просто да ги наблюдава мълчаливо, докато те играеха шах. Сякаш тримата бяха стигнали до негласното разбирателство, че няма нужда да говорят. Всеки чакаше някакъв знак, някаква вест за онова, което става извън „Хогуортс“, и нямаше смисъл да умуват какво може да се случи, докато не научат нещо със сигурност. Единственият случай, когато засегнаха тази тема, бе споменаването от Рон, че госпожа Уизли имала разговор с Дъмбълдор, преди да си тръгне обратно.
— Отишла да го пита дали може да дойдеш направо при нас това лято — уведоми го Рон. — Но той искал да се върнеш при Дърсли поне в началото.
— Ама защо? — попита Хари.
— Тя ми каза само, че Дъмбълдор си имал причини — мрачно поклати глава Рон. — Мисля, че можем да му се доверим, нали?
Освен с Рон и Хърмаяни, Хари имаше желание да разговаря само с Хагрид. Тъй като вече нямаха преподавател по защита срещу Черните изкуства, тези часове им бяха свободни. Използваха единия в четвъртък следобед, за да посетят Хагрид. Беше ведър и слънчев ден. Като ги видя да приближават, Фанг се втурна през отворената врата, лаеше и махаше лудо с опашка.
— Кой е? — викна Хагрид, преди да се появи на вратата. — Хари!
Той излезе да ги посрещне, притисна силно със здравата си ръка Хари, после разроши косата му и викна:
— Здрасти, приятел! Радвам се, че дойде!
Като влязоха вътре, забелязаха, че на дървената маса пред камината има две чаши колкото кофи, поставени върху чинии с подходящ размер.
— Тъкмо пийнахме чай с Олимпия — каза Хагрид. — Тя ей сегичка си тръгна.
— С кого? — не разбра Рон.
— С Мадам Максим де, че с кой друг! — отвърна Хагрид.
— Одобрили сте се, а? — отбеляза Рон.
— Не знам за к’во говориш — небрежно подметка Хагрид, изваждайки още чаши за чай от шкафа.
Като направи чая и им предложи недопечени бисквитки, Хагрид се облегна назад в стола си и внимателно огледа Хари с бръмбаровочерните си очи.