И изчезна с поредния силен пукот.
— Дано Дъмбълдор го убие! — продължи да кълне ядно бабката. — Тръгвай, де, Хари, какво още чакаш?
Той реши да не си пилее излишно малкото въздух, за да обяснява, че едвам върви с тоя Дъдли на гръб. Пак хвана братовчед си, който всеки момент щеше да изпадне в несвяст, и закрета нататък.
— Ще те изпратя до вратата — продължи да нарежда госпожа Фиг, след като завиха по «Привит Драйв». — За всеки случай, да не би да се навъртат още наоколо… леле, стана тя, каквато стана… да се налага да се бориш с тях сам… а Дъмбълдор заръча за нищо на света да не допускаме да правиш магии… е, било, каквото било, над разлята отвара не се плаче… тъй де, котката вече е в соварника…
— Значи Дъмбълдор… е наредил да ме следят? — промълви със сетни сили Хари.
— Че кой друг — почти му се скара старицата. — Нима след случилото се през юни очакваш да те остави да се скиташ сам? Хубава работа, момче, а ми разправяха, че си бил умен… хайде сега… влизай вътре и не мърдай оттам — нареди госпожа Фиг, когато стигнаха до номер четири. — Смятам, че съвсем скоро някой ще се свърже с теб.
— А вие какво ще правите? — побърза да попита Хари.
— Аз си отивам право у дома — отвърна старицата и като се взря в тъмната улица, потрепери. — Ще чакам нареждания. А ти да не си мръднал от къщата! Лека нощ.
— Стойте, не си тръгвайте! Кажете ми…
Ала госпожа Фиг вече бе зашляпала с карираните топлинки нататък, пазарската й мрежа току подрънкваше.
— Почакайте! — провикна се след нея Хари.
Имаше да пита милион неща всекиго, който бе във връзка с Дъмбълдор, ала само след миг госпожа Фиг бе погълната от мрака. Свъсен, Хари намести Дъдли върху рамото си и продължи бавно и мъчително по градинската пътека на номер четири.
В антрето светеше. Хари втъкна магическата пръчка обратно в колана на джинсите, натисна звънеца и загледа как сянката на леля Петуния става все по-голяма, странно разкривена от матовото стъкло на входната врата.
— Дъденце! Време беше, вече се… вече се… Дъди, какво ти е?
Хари погледна с крайчеца на окото Дъдли и го пусна. Братовчед му се олюля с позеленяло лице… после зейна и се изповръща направо върху изтривалката.
— ДЪДЕНЦЕ! Какво ти става, Дъденце? Върнън! ВЪРНЪН!
Вуйчото на Хари излезе важно-важно от всекидневната, мустаците му като на морж бяха щръкнали във всички посоки, както ставаше всеки път, когато той бе развълнуван. Без да нагазва в локвичката бълвоч, се спусна да помага на леля Петуния, която се мъчеше да закрепи Дъдли на крака и да го вкара в антрето.
— Зле му е, Върнън!
— Какво ти е, синко? Какво се е случило? Да не би госпожа Полкис да те е почерпила с нещо вносно?
— Защо си ми цялото в прахоляк? Да не си лежал на земята, миличко?
— Я чакай, да не са те нападнали, синко?
Леля Петуния изпищя.
— Обади се в полицията, Върнън! Обади се в полицията! Дъделинчо, бонбончето ми, кажи нещо на мама! Какво са ти направили?
В цялата бъркотия никой и не забелязваше Хари, който само това и чакаше. Успя да се шмугне в къщата точно преди вуйчо Върнън да затръшне вратата и докато семейство Дърсли вървяха шумно по коридора към кухнята, се приближи предпазливо, на пръсти, към стълбите.
— Кой ти причини това, синко? Кажи ни имената. Не бой се, ще ги пипнем.
— Шшшшт! Опитва се да каже нещо, Върнън! Какво, Дъденце? Кажи на мама!
Хари тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбището, когато Дъдли си възвърна дар-словото.
— Той!
Хари застина с крак върху стъпалото, присви очи, стисна зъби и се приготви за взрива.
— ЕЛА НАСАМ, МОМЧЕ!
Колкото уплашен, толкова и ядосан, Хари отдръпна бавно крака си, обърна се и последва семейство Дърсли.
След мрака навън лъснатата до блясък кухня беше странно ослепителна. Леля Петуния отведе Дъдли до един от столовете, синът й още беше зелен и покрит със студена пот. Вуйчо Върнън застана при мивката и присвил очички, изгледа на кръв Хари.
— Какво си причинил на сина ми? — изръмжа той застрашително.
— Нищо — отвърна Хари, макар и да знаеше прекрасно, че вуйчо Върнън няма да му повярва.
— Какво ти направи, Дъди? — попита с треперещ глас и леля Петуния, която се бе заела да чисти следите от повръщано по коженото яке на Дъдли. — Да не би… ти-знаеш-какво, миличкото ми? Онова нещо ли използва?
Все така разтреперан, Дъдли кимна бавно.
— Не е вярно! — извика Хари точно когато леля Петуния нададе вой, а вуйчо Върнън стисна пестници. — Не съм му направил нищо, не бях аз, бяха…