Мислите му препускаха като обезумели… Можеше да избяга с риск ония от министерството да го заловят, можеше и да стои тук и да чака да дойдат. Изкушаваше се много повече от първото, ала знаеше, че господин Уизли му мисли само доброто… пък и Дъмбълдор беше намирал изход от положения, далеч по-неприятни от сегашното.
— Добре, размислих — рече Хари, — оставам.
Свлече се тежко на стола при масата и се извърна към Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли бе доста стъписано от внезапната промяна. Леля Петуния стрелна с отчаян поглед вуйчо Върнън. Жилата върху моравото му слепоочие туптеше по-силно от всякога.
— Кой ги праща тия проклети сови? — ревна той.
— Първата беше от Министерството на магията, съобщиха ми, че ме изключват — отвърна спокойно Хари.
Наостри уши, за да чуе, ако представителите на министерството се задават вече, пък и беше по-лесно и безболезнено да отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото да го гледа как беснее и крещи.
— Втората беше от бащата на моя приятел Рон, работи в министерството.
— Министерство на магията ли? — ревна вуйчо Върнън. — Такива като теб в правителството! Сега я втасахме. Нищо чудно, че държавата отива на кино.
Хари обаче не отговори и вуйчо Върнън го изгледа кръвнишки, сетне избълва:
— И защо те изключиха?
— Защото направих магия.
— ТАКА СИ И ЗНАЕХ! — продължи да фучи вуйчо Върнън и стовари пестник върху хладилника, който се отвори: отвътре изпопадаха нискомаслените закуски на Дъдли и се разпиляха по пода. — Призна си най-после! Какво направи на Дъдли?
— Нищо — отсече Хари вече не толкова спокойно. — Не аз, а…
— Ти, ти — изпелтечи най-неочаквано Дъдли и вуйчо Върнън ведно с леля Петуния дружно замахаха на Хари да млъкне, след което се надвесиха над ненагледното си синче.
— Кажи, синко — подкани вуйчо Върнън, — какво ти направи?
— Кажи ни, миличко — изшушука и леля Петуния.
— Насочи магическата пръчка към мен — изфъфли момчето.
— Точно така, насочих я, но не съм я използвал… — подхвана гневно Хари, ала не успя…
— МЛЪК! — ревнаха в един глас вуйчо Върнън и леля Петуния.
— Продължавай, синко — призова отново вуйчо Върнън, а мустаците му се наежиха още по-заплашително.
— Тъмно… — отвърна дрезгаво Дъдли и пак потрепери. — Стана тъмно като в рог. И после чух… разни неща. Вътре в главата си.
Вцепенени от ужас, вуйчо Върнън и леля Петуния се спогледаха. Ако сред всичко, което най-много мразеха на тоя свят, магията заемаше първото място, а след нея се нареждаха съседите, нарушаващи повече от самите тях забраната да се поливат дворовете, в десетката на най-омразните им неща без съмнение влизаха и перковците, чуващи гласове. Вуйчо Върнън и леля Петуния очевидно бяха на мнение, че Дъдли губи разсъдъка си.
— Какви неща чу, бонбонче? — простена леля Петуния, пребледняла като платно и готова да ревне.
Ала Дъдли явно не можеше да каже. Потрепери за кой ли път и поклати топчеста русолява глава, а колкото до Хари, той изпита известно любопитство въпреки вцепенението и страха, обзели го след появата на първата сова. Дименторите знаеха как да те накарат да изживееш наново най-страшните мигове от своя живот. Какво ли е трябвало да чуе този разлигавен глезен дебелак?
— А как падна, момчето ми? — попита вуйчо Върнън както никога тихо, все едно говори на болник.
— П-препънах се — рече разтреперан Дъдли. — И тогава…
Той махна към широките си като буре гърди. Хари го разбра. Братовчед му си беше припомнил лепкавия студ, изпълващ белите ти дробове, докато дименторите изсмукват от теб надеждата и щастието.
— Ужас! — изграчи Дъдли. — Студ. Страшен студ.
— Ясно — рече вуйчо Върнън уж спокойно, а леля Петуния пипна притеснена Дъдли по челото да не би да е вдигнал температура. — После какво стана, Дъденце?
— Имах чувството… имах чувството, че… че…
— Че никога вече няма да бъдеш щастлив — притече му се на помощ Хари.
— Точно така — пророни Дъдли, все тъй разтреперан.
— Така значи! — каза вуйчо Върнън с глас, възвърнал си изцяло страховитата мощ, после се изправи. — Направил си на сина ми някаква шантава магия, за да чува гласове и да си втълпи, че е… обречен на злочестини.
— Колко пъти да ти казвам? — подвикна Хари, вече ядосан. — Не съм го направил аз! Направиха го двама диментори!