— Двама какви… какви са тия ди… дивотии?
— Ди-мен-то-ри — изрече бавно и ясно Хари. — Цели двама.
— И какво, да го вземат мътните, представляват тия диментори?
— Охраняват тъмницата за магьосници Азкабан — отвърна леля Петуния.
Тези думи бяха последвани от две секунди кънтящо мълчание, после лелята затули с длан устата си, сякаш се е изтървала да изрече скверна ругатня. Вуйчо Върнън я зяпна невярващо. Мислите на Хари запрепускаха като обезумели. Първо госпожа Фиг, сега и леля Петуния!
— Ти пък откъде знаеш? — попита я изумен.
Леля Петуния изглеждаше много възмутена от самата себе си. Стресната, погледна гузно мъжа си и поотпусна длан, при което се видяха конските й зъби.
— Чух… когато онзи ужасен хлапак… й каза за тях… преди много години — изпелтечи тя.
— Ако говориш за майка ми и баща ми, защо не ги споменаваш по име? — натърти високо Хари, но леля Петуния не му обърна внимание.
Беше ужасно притеснена.
Хари пък бе стъписан. Ако не се смята онзи гневен изблик отпреди години, когато леля Петуния беше нарекла майка му щурачка, той не я бе чувал никога да отваря дума за сестра си. Бе изумен, че е помнила толкова дълго тези откъслечни сведения за света на магьосниците, още повече че обикновено полагаше доста усилия да се преструва, че такъв свят изобщо не съществува.
Вуйчо Върнън отвори уста, после пак я затвори, отвори я и я затвори още веднъж, сякаш се мъчеше да си спомни как се говори, докато накрая гракна:
— Значи… значи… те наистина съществуват… диментите, де.
Леля Петуния кимна.
Вуйчото премести поглед от нея към сина си, а после и към Хари, сякаш се надяваше някой да извика: «Шегичка!» Но тъй като никой не го направи, той отвори за пореден път уста, ала така и не се наложи да търси думи, понеже пристигна третата за тази вечер сова. Влетя като пернато топовно гюле през още отворения прозорец и се приземи с трясък на кухненската маса, при което и тримата Дърсли подскочиха от уплаха. Хари дръпна от човката на совата втория официален на вид плик и го разкъса, а птицата излетя и се скри в нощта.
— До гуша ми дойде от тия… сови — мърмореше объркан вуйчо Върнън, след което отиде с тежка стъпка при прозореца и пак го затръшна.
Уважаеми господин Потър,
Във връзка с писмото, което Ви изпратихме преди приблизително двайсет и две минути, Ви уведомяваме, че Министерството на магията преразгледа решението си да унищожи незабавно магическата Ви пръчка. Можете да я задържите до дванайсети август, за когато е насрочено заседанието на Дисциплинарната комисия — тя ще вземе официално решение по случая.
След обсъждането, което проведохме с директора на Училището за магия и вълшебство «Хогуортс», министерството се съгласи да реши в посочения ден и въпроса с изключването Ви. Във връзка с това можете да се смятате за временно отстранен от училището.
Хари прочете писмото цели три пъти един след друг. Буцата, заседнала на гърлото му, се посмали и на него му поолекна — все пак не го бяха изключили окончателно, — макар че страховете му в никакъв случай не се разсеяха. Явно всичко щеше да се реши на това заседание, насрочено за дванайсети август.
— Е? — възкликна вуйчо Върнън и върна Хари към действителността. — Сега какво? Произнесли ли са ти присъдата? Вие, откачалките, имате ли си смъртна присъда? — допълни той със злорадо очакване.
— Трябва да се явя на заседание на Дисциплинарната комисия — уточни Хари.
— И там ли ще ти произнесат присъдата?
— Предполагам.
— В такъв случай още не губя надежда — заяде се злобно вуйчо Върнън.
— Е, ако сме приключили… — изправи се Хари.
Ужасно му се искаше да остане сам, да помисли хубаво, може би да напише писмо на Рон, Хърмаяни или Сириус.
— НЕ, НИ НАЙ-МАЛКО! — изкрещя вуйчо Върнън. — СЯДАЙ СИ НА МЯСТОТО!
— Сега пък какво има? — попита нетърпеливо момчето.
— ДЪДЛИ! — разфуча се вуйчото. — Искам да знам какво точно се е случило на сина ми.
— ДОБРЕ ТОГАВА — викна ядосан и Хари и от върха на магическата пръчка, която той още стискаше, се разлетяха червени и златисти искри.
И тримата Дърсли потрепериха, ужасени.
— С Дъдли вървяхме по пресечката между площад «Магнолия» и улица «Глициния» — заобяснява бързо Хари, като се опитваше да не губи самообладание. — Дъдли почна да ми се прави на интересен и аз извадих магическата пръчка, но не я използвах. После сякаш от вдън земя изникнаха двама диментори…