— Какви са ТИЯ диметри, бе! — избоботи разярен вуйчо Върнън. — Какво ПРАВЯТ?
— Нали вече ти обясних, изсмукват цялото щастие от теб — отвърна момчето — и ако им падне, те целуват…
— Целуват те ли? — облещи се вуйчото. — Как така те целуват?
— Така му се казва, когато ти изсмукват душата през устата.
Леля Петуния изписка.
— Душата ли? Ама нали не са му я изсмукали… нали той още си има…
Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтресе, все едно да провери дали може да чуе как душата му дрънка вътре.
— То се знае, че не са му я изсмукали, ако го бяха направили, щяхте да разберете — обясни отегчено Хари.
— Ти им даде отпор, нали, синко, фрасна им едно-две крошета? — провикна се вуйчо Върнън в опит да върне разговора на своя територия.
— Няма как да дадеш отпор на дименторите с крошета — процеди през зъби Хари.
— Защо тогава той си е добре? — недоумяваше вуйчото. — Защо не е кух отвътре?
— Защото приложих магията за…
ФЪЪЪР. Чу се тропот, свистене на криле, меко тупване в пепелта и от камината в кухнята се стрелна четвърта сова.
— МАЙКО МИЛА! — ревна вуйчо Върнън и заскуба цели кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил от доста време. — НЕ ИСКАМ СОВИ В КЪЩАТА СИ, НЯМА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ ТОВА БЕЗОБРАЗИЕ, ЧУ ЛИ!
Но Хари вече издърпваше от крачето на совата пергаментовия свитък. Беше повече от сигурен, че този път писмото е от Дъмбълдор, който му обяснява всичко: дименторите, госпожа Фиг, какво са намислили в министерството, как той, Дъмбълдор, смята да намери изход от положението, и за пръв път в живота си бе разочарован, когато видя почерка на Сириус. Без да обръща внимание на вуйчо Върнън, който продължаваше да фучи заради совите, Хари присви очи да не му влиза прах, когато последната сова изхвърча през комина, и прочете посланието на Сириус.
Артър току-що ни обясни какво е станало. Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата.
Според Хари не можеше да има по-неуместен отговор на всичко, разиграло се тази вечер, затова той обърна пергамента с надежда писмото да продължава, но отзад нямаше нищо.
Пак се ядоса. Никой ли нямаше да му каже едно «браво», задето с голи ръце е отблъснал двама диментори? И господин Уизли, и Сириус се държаха така, сякаш Хари е направил някоя поразия и те само чакат да видят каква точно каша е забъркал, за да му дръпнат едно конско.
— Цяло бедствие… цяло нашествие от сови, де. Само ми влизат и ми излизат тука, няма да търпя тая работа повече, така да знаеш, момче, няма…
— Не мога да попреча на совите да идват — прекъсна го Хари и смачка в юмрука си писмото на Сириус.
— Искам да чуя истината за случилото се тази вечер — ревна пак вуйчо Върнън. — Щом тия дивантори са нападнали Дъдли, защо изключват от училище теб? Направил си знаеш-какво, сам си призна.
Хари си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Пак започваше да го боли глава. Повече от всичко му се искаше да се махне от тая кухня и да не вижда пред себе си никого от семейство Дърсли.
— Направих магията за покровител, за да се отърва от дименторите — поясни той, като си наложи да не избухва. — Само тя може да ги спре.
— Но какво търсят тия диметри в Литъл Уингинг? — възмути се вуйчото.
— Откъде да знам! — рече уморено момчето. — Нямам и понятие.
От яркото неоново осветление главоболието му се усили. Гневът му се бе поуталожил. Той се чувстваше изтощен, капнал от умора. И тримата Дърсли го бяха зяпнали.
— Ти! — кресна вуйчо Върнън. — Ти си в дъното на всичко, знам си аз, момче! Защо иначе ще идват тук? Защо ще се появяват точно на тази уличка? Ти сигурно си единственият… единственият… — Така и не успя да се насили и да изрече думата «магьосник». — Единственият ти-знаеш-какъв на километри наоколо.
— Нямам представа защо са дошли.
Но от думите на вуйчо Върнън изтощеният мозък на Хари се поразмърда. Защо наистина дименторите бяха дошли в Литъл Уингинг? Нима можеше да е чисто съвпадение, че се бяха озовали тъкмо на пресечката, откъдето минаваше и Хари? Дали някой ги беше пратил? Дали Министерството на магията бе изгубило властта си над тях? Дали дименторите не бяха избягали от Азкабан, та, както Дъмбълдор бе предсказал, да се съюзят с Волдемор?
— Какво, значи, тия дивандъри са надзиратели в някакъв затвор за шантавелници, така ли? — попита вуйчо Върнън, сякаш прочел мислите на Хари.