— Да — потвърди той.
Ужасно му се искаше да не го боли глава, да се измъкне от кухнята, да се прибере в тъмната си стая и да помисли…
— Ами да! Дошли са да те арестуват! — възкликна вуйчо Върнън с победоносния вид на човек, достигнал до неопровержимо заключение. — Нали, момче? Укриваш се от закона!
— Няма такова нещо, не се укривам — възропта Хари и тръсна глава, все едно да отпъди досадна муха, а мислите му продължиха да препускат шеметно.
— Тогава защо…?
— Сигурно ги е пратил той — отговори тихо Хари, по-скоро на себе си, отколкото на вуйчото.
— Кой е този «той», дето ги е пратил?
— Лорд Волдемор — каза Хари.
Усещаше смътно, че има нещо странно в това как семейство Дърсли, които подскачаха като ужилени, въсеха се и крещяха всеки път, щом чуеха думи като «магьосник», «магия» и «магическа пръчка», дори не трепнаха от името на най-злия сред магьосниците на всички времена.
— Лорд… я чакай! — сепна се вуйчо Върнън и се смръщи, а в прасешките му очички проблесна искрица, явно се беше сетил. — Чувал съм го името… това не беше ли онзи, дето…
— Дето уби майка ми и баща ми — продължи глухо Хари.
— Да де, ама той нали се е махнал — издърдори припряно вуйчото, без да показва с нищо, че темата за убийството на родителите му може да е и болезнена. — Така поне каза оня тъпанар, великанът. Че се бил махнал.
— Обаче се върна — отбеляза Хари.
Наистина беше доста странно да стои тук, насред стерилно чистата кухня на леля Петуния, до хладилника, най-нов модел, и широкоекранния телевизор, и да разговаря най-спокойно с вуйчо Върнън за Лорд Волдемор. С появата си в Литъл Уингинг дименторите сякаш бяха срутили огромната невидима стена, неумолимо разделяща немагическия свят на «Привит Драйв» и света отвъд него. Двата живота на Хари някак се бяха слели и всичко се бе преобърнало с главата надолу: семейство Дърсли разпитваха за подробности около магическия свят, госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор, из Литъл Уингинг бродеха диментори и Хари вероятно нямаше да се върне никога в «Хогуортс». Главата му затуптя още по-болезнено.
— Върнал се е? — прошепна леля Петуния.
Гледаше Хари както никога досега. Най-неочаквано, за пръв път в живота си, той напълно осъзна, че тя е сестра на майка му. И Хари не можеше да каже защо в този миг това направо го порази. Знаеше само, че не е единственият в стаята, който се досеща какво би могло да означава завръщането на Лорд Волдемор. Никога преди леля Петуния не го беше гледала така. Големите й воднисти очи (толкова различни от очите на сестра й) не бяха присвити от гняв или неприязън, не, те бяха широко отворени и изпълнени със страх.
От преструвката, в каквато тя се бе вкопчила, откакто Хари я помнеше — че няма никаква магия и никакъв друг свят освен този, който тя обитаваше заедно с вуйчо Върнън, — като че ли не бе останала и следа.
— Да — рече Хари, вече само на леля Петуния. — Завърна се преди месец. Видях го с очите си.
Леля Петуния намери с длани широките рамене на Дъдли под коженото яке и се вкопчи в тях.
— Я чакай — намеси се пак вуйчо Върнън и премести очи от жена си към Хари и после обратно към нея, явно изумен и объркан от небивалото разбирателство, зародило се най-ненадейно между двамата. — Какво… какво? Оня… Волдилорд се бил върнал, така ли?
— Да.
— Оня, дето уби майка ти и баща ти?
— Да.
— И сега праща дивантори да те заловят?
— Така изглежда — потвърди Хари.
— Работата е ясна — отсече вуйчото, след което отново премести поглед от жена си, пребледняла като тебешир, към Хари и си попридърпа нагоре панталоните. Взе някак да се надува, сякаш напомпан с въздух, месестото му мораво лице се разширяваше направо пред очите на Хари. — Край, всичко е ясно — подвикна Върнън, а ризата му отпред се изопна до пръсване, понеже той продължи да се издува, — махай се от къщата ми, момче!
— Моля? — учуди се Хари.
— Чу ме, чу ме… МАРШ ОТТУК! — кресна вуйчо Върнън толкова силно, че дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. — ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди доста години! Разни сови ми влизат и излизат, да не е гълъбарник тука, тортите избухват като бомби, половината ми дневна, срутена, опашката на Дъдли, Мардж, дето се изду като балон и се вдигна чак до тавана, да не говорим пък за летящия «Форд Англия» — ВЪН! ВЪН! Стига ти толкова! Не искам да ти виждам очите. И ден няма да стоиш тук, щом те е погнал някакъв ненормалник, няма да излагаш на опасност жена ми и сина ми, няма да ни навличаш неприятности. Щом си тръгнал по пътя на ония непрокопсаници, родителите си, нямам намерение да те търпя! ВЪН!