Хари стоеше като пуснал корени. Беше намачкал на топка всички писма — от министерството, от господин Уизли и от Сириус, и ги стискаше в лявата си ръка. «Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ.»
— Чу ме, нали? — викна вуйчо Върнън и се наведе, като дотолкова приближи грамадното си мораво лице към Хари, че той усещаше пръски слюнка по себе си. — Хайде, размърдай се! Нали допреди половин час не те свърташе да изчезнеш. Ето, сега аз те гоня. Махай се от къщата ми и никога повече да не си и припарил до прага! Умът ми не го побира защо ли изобщо те прибрахме, Мардж беше права, трябваше да те пратим в сиропиталище. Ама нали сме си мекушави, сега ще ти сърбаме попарата. Въобразявах си, че можем да те направим човек, нормален като всички останали, а то какво излезе — няма с теб оправия, бил си калпав още от самото начало и на мен ми дойде до гуша… сови!
Петата сова се шмугна през комина толкова бързо, че чак тупна на пода, преди пак да се извиси със силен крясък във въздуха. Хари посегна да вземе червения плик, ала птицата се стрелна ниско над главата му и политна право към леля Петуния, която нададе писък и се наведе, затулила с длани лицето си. Совата пусна писмото точно върху главата й, обърна се и пак се провря в комина.
Хари се спусна към писмото, ала леля Петуния го изпревари.
— Отвори го, щом искаш — рече момчето, — така и така ще чуя какво пише в него. Това е конско.
— Само да си посмяла, Петуния! — ревна вуйчо Върнън. — Не го докосвай, може да е опасно!
— Адресирано е до мен — поясни с треперлив глас жената. — Адресирано е до мен, Върнън, ето, виж! «Госпожа Петуния Дърсли, кухнята, улица „Привит Драйв“ номер четири»…
Ужасена, тя затаи дъх. Червеният плик бе започнал да дими.
— Отвори го! — подкани Хари. — Хайде, де. Така и така ще се случи.
— Няма.
Ръката на леля Петуния трепереше, тя се заоглежда трескаво из кухнята, сякаш търсеше откъде да избяга, но прекалено късно — пликът лумна в пламъци. Леля Петуния изпищя и го пусна.
Кухнята се изпълни от страховит глас, който се разнасяше откъм пламналото писмо върху масата и отекваше в тясното пространство.
— Не забравяй последното, Петуния!
Лелята едва не изпадна в несвяст. Свлече се на стола до Дъдли и захлупи лице върху дланите си. Остатъците от писмото изтляха в тишина и се превърнаха на пепел.
— Това пък какво е? — гракна вуйчо Върнън. — Какво… ама аз… Петуния?
Тя не отговори. Дъдли зяпаше майка си тъпо, със зинали уста. Ужасното мълчание натежаваше все повече и повече. Крайно изумен, Хари се беше втренчил в леля си, а главата му туптеше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.
— Петуния, миличка! — подхвана плахо вуйчо Върнън. — П-петуния!
Тя вдигна глава. Още трепереше като лист. Преглътна мъчително.
— Налага се… налага се момчето да остане, Върнън — пророни сломена.
— К-какво каза?
— Той остава — потвърди леля Петуния.
Не гледаше към Хари. Изправи се на крака.
— Той… ама, Петуния…
— Ако го изхвърлим, съседите ще ни одумват — обясни тя. Още беше бледа като платно, но бързо си възвръщаше припряността. — Ще има да ни подпитват къде е отишъл. Налага се да го оставим тук.
Вуйчо Върнън се смаляваше като спукана автомобилна гума.
— Ама как така, Петуния, миличка…
Тя не му обърна внимание. Погледна Хари.
— Ще си стоиш в стаята! — нареди леля Петуния. — Няма да мърдаш от къщата, чу ли! А сега марш в леглото!
Той не се и помръдна.
— От кого е конското?
— Не задавай въпроси — тросна се леля му.
— Да не би да поддържаш връзка с магьосници?
— Казах да си лягаш!
— Какво означава това? Не забравяй последното… последното какво?
— Марш в леглото!
— От къде на къде…
— ЧУ ЛИ КАКВО КАЗА ЛЕЛЯ ТИ, ХАЙДЕ, МАРШ В ЛЕГЛОТО!
Глава трета
Авангардът
«Току-що ме нападнаха диментори, нищо чудно да ме изключат от „Хогуортс“. Искам да знам какво става и кога най-после ще се махна оттук.»
Веднага щом се добра до бюрото в тъмната стая, Хари преписа тези думи върху три отделни парчета пергамент. Адресира първото до Сириус, второто до Рон и третото до Хърмаяни. Совата му Хедуиг беше отишла да половува, кафезът й стоеше празен върху писалището. Докато чакаше Хедуиг да се прибере, Хари заснова напред-назад из стаята, главата му бумтеше, мозъкът му бе прекалено напрегнат за сън, макар че очите му смъдяха и се слепваха от умора. Гърбът го болеше заради Дъдли, когото Хари бе довлачил до къщи, двете цицини върху главата му, останали от удара в прозореца и крошето на братовчед му, туптяха болезнено.