Хари кръстосваше и кръстосваше, разкъсван от гняв и отчаяние, стискаше зъби и пестници и всеки път, щом минеше край прозореца, хвърляше сърдити погледи към обсипаното със звезди пусто небе. Диментори, пратени да го нападнат, госпожа Фиг и Мъндънгус Флечър, които го пазят, после това отстраняване от «Хогуортс» и заседанието в Министерството на магията — и въпреки всичко никой не благоволяваше да му каже какво става.
И за какво, за какво ли беше конското? Чий ужасен глас беше гръмнал толкова заплашително в кухнята?
Защо го държаха още тук като в клетка и не му съобщаваха нищо? Защо всички се отнасяха с него като с немирен хлапак? «Не прави повече магии… да не си мръднал от къщата…»
Докато минаваше покрай куфара с нещата за училище, го изрита с все сила, но вместо да му олекне, той се почувства още по-зле: към болката на други места по тялото му се прибави и острата болка в палеца.
Точно когато Хари закуцука покрай прозореца, през него с тихо шумолене на крилете влетя Хедуиг, досущ бяло призраче.
— Крайно време беше! — смъмри Хари совата, след като тя кацна върху кафеза. — Я остави това, имам работа за теб!
Хедуиг, която стискаше в човката мъртва жаба, го погледна укорно с големите си кръгли кехлибарени очи.
— Ела насам! — подкани момчето, после взе трите малки пергаментови свитъка и ги прихвана с кожена връвчица за люспестото краче на совата. — Занеси ги право на Сириус, Рон и Хърмаяни и да не се връщаш без хубави дълги отговори. Ако се наложи, накълви ги, но да ми напишат прилични писма, чу ли!
Хедуиг изписука тихо, без да пуска жабата от човката си.
— Хайде, тръгвай! — подкани Хари.
Тя излетя незабавно. Още щом се скри, Хари се хвърли направо с дрехите на леглото и се втренчи в тъмния таван. Не стига че се чувстваше толкова зле, ами сега го налегнаха и угризения на съвестта, задето си е изпуснал нервите пред Хедуиг — на «Привит Драйв» номер четири тя беше единственият му приятел. Реши да я възнагради, щом совата се върне с отговорите на Сириус, Рон и Хърмаяни.
Със сигурност щяха да му пишат веднага — едва ли можеха да не обърнат внимание на нападението на дименторите. На следващата сутрин Хари вероятно щеше да се събуди и да намери три писма, пълни със съчувствие и с планове как да се прехвърли незабавно в «Хралупата». При тази утешителна мисъл сънят започна да го надвива и да заличава всички тревоги.
Но на другата заран Хедуиг не се върна. Хари прекара деня в стаята, излизаше колкото да отиде до тоалетната. Три пъти леля Петуния му пъхна храна през процепа, който вуйчо Върнън беше направил във вратата преди три лета. Още щом я чуеше да се приближава, Хари пак започваше да я подпитва за конското, но със същия успех можеше да разговаря и с дръжката на вратата, защото отговор не получи. Иначе семейство Дърсли не смееше и да припари до стаята му. Хари не виждаше причина да им натрапва компанията си — ако избухнеше още една караница, той нямаше да постигне нищо, освен може би да се вбеси дотолкова, че да направи поредната незаконна магия.
Това продължи цели три дни. Хари ту се преизпълваше с неуморна енергия, от която не го свърташе на едно място — обикаляше напред-назад из стаята, ядосан на всички, задето са го зарязали на произвола на съдбата да се оправя сам с цялата тази каша, — ту изпадаше във вцепенение, толкова сковаващо, че лежеше по цял час в леглото, зяпаше невиждащо някъде пред себе си и се гърчеше от уплаха какво ли го чака на заседанието в министерството.
Ами ако всички гласуваха против него? Ами ако все пак го изключеха и му прекършеха на две магическата пръчка? Какво щеше да прави тогава, къде щеше да иде? И дума не можеше да става да се върне за постоянно при семейство Дърсли, особено пък сега, когато бе опознал другия свят, където всъщност му беше мястото. Дали щеше да уреди да се пренесе у Сириус, както самият той му бе предложил миналата година, преди да се види принуден да се укрива от министерството? Дали щяха да му разрешат да живее там сам — все пак още беше непълнолетен. Или някой друг щеше да реши къде да отиде оттук нататък? Дали бе нарушил Международния указ за секретност толкова непростимо, че да го тикнат зад решетките в Азкабан? Още щом му хрумнеше тази мисъл, Хари скачаше от леглото и отново тръгваше да снове напред-назад.
На четвъртата вечер, след като Хедуиг бе отлетяла, Хари лежеше, повален от поредния пристъп на вялост, с изтощен от напрежението мозък, и гледаше тавана, когато в стаята влезе вуйчо му. Момчето се извърна бавно. Вуйчо Върнън се беше издокарал с най-хубавия си костюм и с изражение на неописуемо самодоволство.