— Излизаме — оповести той.
— Моля?
— Ние… аз, леля ти и Дъдли, излизаме.
— Добре — отвърна безизразно Хари и пак се вторачи в тавана.
— Докато ни няма, да не мърдаш от стаята, чу ли?
— Чух.
— Няма да пипаш телевизора, стереото, никоя от вещите ни.
— Няма.
— Няма да задигаш храна от хладилника.
— Добре.
— Ще заключа вратата на стаята ти.
— Заключи я.
Вуйчо Върнън изгледа Хари — недоумяваше защо ли момчето не роптае, — после излезе тромаво и затвори след себе си вратата. Хари чу как ключът се врътва в ключалката, сетне и тежките стъпки на вуйчо си по стълбите. След малко се треснаха врати на автомобил, забоботи двигател, колата отпраши по алеята.
На Хари му беше все тая дали семейство Дърсли ще излизат, дали ще бъдат в къщата, или ще отсъстват. Не намери сили дори да стане и да щракне лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, Хари лежеше и слушаше нощните звуци, долитащи през прозореца, който той държеше отворен през цялото време: чакаше блажения миг, когато Хедуиг щеше да се върне.
Празната къща заскърца. Тръбите загъргориха. Хари продължи да лежи като вцепенен — не мислеше за нищо, беше хлътнал в несретата си.
После чу съвсем ясен трясък долу в кухнята.
Скочи, седна в леглото и нададе ухо. Беше изключено семейство Дърсли да са се върнали, нали бяха излезли току-що, пък и не беше чул колата.
За кратко се възцари тишина, сетне екнаха гласове.
«Крадци», помисли си Хари и стана безшумно от леглото, след миг обаче му хрумна, че ако са престъпници, ще се спотайват, а онзи, който се движеше из кухнята, хич и не си правеше труда да не вдига шум.
Хари грабна от нощното шкафче магическата пръчка, застана с лице към вратата и наостри уши. Подскочи като ужилен: ключалката изтрака силно и вратата зейна широко.
Момчето продължи да стои като истукан и да се взира към потъналата в мрак стълбищна площадка — пак се ослуша, ала не чу нищо. Поколеба се миг-два и излезе забързано в горния край на стълбата.
Сърцето му заби лудешката и заседна на гърлото му. В сумрачното антре долу стояха някакви хора, откроили се на светлината от уличните лампи, която се процеждаше през стъклената врата — бяха осмина-деветима и доколкото Хари можеше да прецени, всичките до един го гледаха.
— Свали пръчката, момче, че ще извадиш окото на някого — рече гърлен тътнещ глас.
Сърцето на Хари щеше да изхвръкне от гърдите му. Макар да познаваше гласа, не му се подчини и не свали магическата пръчка.
— Професор Муди? — попита плахо.
— Не съм много сигурен, че съм професор — ревна гласът, — не съм преподавал кой знае колко. Я слез при нас, да те огледаме хубаво.
Хари свали малко пръчката, но нито разхлаби хватката, нито се помръдна. Имаше всички основания да бъде нащрек. Цели девет месеца беше прекарал в близост до някого, когото смяташе за Лудоокия Муди, колкото да разбере не само че той не е Муди, а самозванец, и при това — самозванец, опитал се, преди да бъде изобличен, да убие самия Хари.
Момчето още не беше решило как да постъпи, когато до него долетя втори глас, попресипнал.
— Не бой се, Хари. Дошли сме да те отведем.
Сърцето на момчето подскочи. Хари познаваше и този глас, макар че не го беше чувал от близо година.
— П-професор Лупин! — възкликна невярващо. — Вие ли сте?
— Защо стоим на тъмно? — намеси се трети глас, съвсем непознат, женски. — Лумос!
Припламна магическа пръчка, озарила с вълшебна светлина антрето. Хари примига. Хората се бяха струпали в долния край на стълбата и се бяха втренчили в него, някои дори бяха поизвили глава — да го виждат по-добре.
Най-отпред стоеше Ремус Лупин. Макар и все още млад, изглеждаше уморен и болнав и сега беше по-прошарен в сравнение с последния път, когато Хари се бе сбогувал с него, а мантията му, цялата в кръпки, бе по-опърпана от всякога. Въпреки това той дари с усмивка Хари, който, макар и стъписан, се опита да му отвърне със същото.
— Аха, той изглежда точно както очаквах — отбеляза магьосницата, хванала високо светещата магическа пръчка. Беше най-младичка от всички, имаше бяло сърцевидно лице, блеснали черни очи и къса клечеста коса, която се лилавееше. — Здрасти, Хари!
— Даа, чак сега разбирам какво имаш предвид, Ремус — обади се и плешивият чернокож магьосник, застанал най-отзад, който говореше бавно и гърлено и беше със златна халка на едното ухо, — одрал е кожата на Джеймс.