Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта
ВНИМАНИЕ!
ТОВА Е ЛЮБИТЕЛСКИ НЕКОМЕРСИАЛЕН ПРЕВОД, ПРАВЕН ЕЙ-ТАКА, НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ИЗПИТАНИЕ НА ЕКИПА И НЕЗАСЯГАЩ НИКОГО! ПРЕДОСТАВЕН Е С ДОБРОВОЛНИТЕ УСИЛИЯ НА ХОРА-ЕНТУСИАСТИ, ПО-ДОБРИ И ЧОВЕЧНИ ОТ ДРУГИ… НЕКА ДОКАЖЕМ, ЧЕ НЕ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ Е САМО И ЕДИНСТВЕНО ПАРИ…
Глава първа
ВЪЗХОДЪТ НА ТЪМНИЯ ЛОРД
Двамата мъже се появиха сякаш от нищото, на сантиметри един от друг върху тясна и осветена от луната алея. За момент останаха неподвижни, с магически пръчки насочени един срещу друг, но след като се разпознаха, прибраха пръчките под мантиите си и закрачиха заедно надолу по алеята.
— Новини? — попита по-високият от двамата.
— Най-добрите! — отвърна Сивиръс Снейп.
От ляво алеята беше обрасла с диви калини, но от дясно беше засаден добре поддържан жив плет. Докато двамата мъже пристъпваха, дългите им мантии се развяваха около краката им.
— Помислих, че може би съм закъснял — каза Яксли, на когото грубите черти ту се виждаха, ту не, заради листата на дърветата, които едва пропускаха лунната светлина. — Беше по-сложно, отколкото го очаквах, но се надявам, че ще остане доволен. Мислиш ли, че ще го приеме добре?
Снейп кимна, но само толкова. После двамата завиха надясно по един широк път, който ги отведе извън алеята. Никой от тях не забавяше крачката и после тихо двамата вдигнаха ръцете си като за поздрав и преминаха през тъмната метална ограда, сякаш бяха призраци. Тисовият плет заглушаваше стъпките им. Наблизо нещо прошумоля и Яксли отново извади пръчката си, насочвайки я над главата на спътника си, но причината за шума се оказа снежно бял паун, който се разхождеше наперено и величествено върху плета.
— Винаги се е оправял добре тоя Луциус. Пауни… — кисело подметна Яксли и пъхна пръчката си обратно под наметалото.
Величествено имение израстна от тъмнината в края на пътя. Светлини проблясваха в диамантено оформените прозорци на долния етаж, а някъде, в тъмната градина отвъд живия плет, се чуваше ромоленето на фонтан. Камъчетата под обувките им почукваха едно в друго, докато Снейп и Яксли бързаха към входната врата. Тя се отвори навътре с приближаването им, въпреки че не се забелязваше човек, който да я е отворил.
Коридорът беше голям, слабо осветен, но разкошно декориран, с величествен килим, покриващ почти целия каменен под. Любопитни очи от бледите лица върху портретите на стените проследиха Снейп и Яксли, докато минаваха по коридора. Двамата се спряха пред тежка дървена врата, която водеше в следващата стая, поколебаха се само за миг, след което Снейп натисна бронзовата дръжка. Гостната бе пълна с хора, които мълчаха и бяха седнали около дълга и безукорно полирана маса. Мебелите, които друг път заемаха мястото й, сега бяха скупчени по ъглите на стаята. Осветлението беше слабо и идваше от огъня на красива камина, чиито плочки бяха от позлатено огледално стъкло. Снейп и Яксли не посмяха да пристъпят веднага, а го направиха едва след като очите им привикнаха на сумрака в стаята. Именно липсата на светлина привлече погледите им нагоре, към най-странното нещо в цялата стая. Една очевидно в безсъзнание човешка фигура висеше надолу с главата над масата, въртейки се, сякаш окачена на невидимо въже и отразена в огледалата на камината и полировката на масата. Никой от присъстващите не гледаше нагоре, освен блед рус младеж, който стоеше точно до фигурата. Изглежда сякаш не можеше да спре да хвърля поне един поглед към нея всяка минута.
— Яксли! Снейп! — извика с висок и ясен глас някой, седнал край масата. — За малко да закъснеете!
Говорещият беше на централно място, точно срещу камината, така че за новодошлите първоначално беше доста трудно да различат нещо повече от бледия му силует. Когато се приближиха, лицето му придоби по ясни очертания — неокосмено, змиеподобно, с цепки вместо ноздри и светещи червени очи, чиито зеници бяха вертикални. Той беше толкова блед, че сякаш излъчваше сивкаво сияние.
— Сивиръс, ела тук! — каза Волдемор, посочвайки мястото от дясната му страна. — Яксли, ти седни до Долохов!
Двамата заеха посочените им места. Повечето погледи проследиха въпросително Снейп, затова той беше този, към когото първи се обърна Волдемор:
— Е?
— Господарю, Орденът на Феникса смята следващата събота през нощта да премести Хари Потър от къщата, в която живее, на друго, по-сигурно място.
Всички около масата наостриха уши, като някои застинаха в недоумение, а други се уплашиха, но всички гледаха втренчено в Снейп и Волдемор.
— Събота… през нощта… — повтори Волдемор. Червените му очи се взряха в гарвановочерните на Снейп с такова острота, че повечето от присъстващите извърнаха погледа си, очевидно изплашени, че самите те могат да бъдат изгорени от този втренчен взор. Снейп обаче спокойно погледна Волдемор и след миг или два, устата на Волдемор, която нямаше устни, все пак се изкриви в нещо като усмивка.