— Дали знам как да… Разбира се, че знам как да шофирам! — разлюти се вуйчо Върнън.
— Много сте умен, поздравления, сър! Лично аз щях да съм се объркал с всички тези копчета и бутончета… — каза Дедалус. Магьосникът явно си мислеше, че прави комплимент на Върнън Дърсли, но се оказа, че последният губи вяра в плана с всяка изречена от Дедалус дума.
— Та той дори не може да кара кола!… — измърмори тихо и с негодувание под мустак Върнън, но за щастие нито Дедалус, нито Хестия го чуха.
— Хари, — продължи Дедалус — ще чакаш тук за пазача си. Има промяна в плана.
— Какво имаш предвид? — веднага попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и заедно ще направим паралелно магипортиране.
— Не става! — обади се рязко Хестия. — Лудоокия ще ти обясни!
Семейство Дърсли, които бяха изслушали всичко, с пълно недоумение, изписано на лицата им, подскочиха, когато силен глас отекна:
— ПОБЪРЗАЙТЕ!
Хари огледа учудено стаята, преди да осъзнае, че гласът идва от джобния часовник на Дедалус.
— Прав си, имаме стриктна програма! — каза Дедалиус, кимайки на часовника и прибирайки го обратно в жилетката си. — Ще се опитаме да съчетаем времето, в което ти се махаш от къщата, с изчезването на семейството ти и по този начин заклинанието ще спре да действа точно в момента, в който всички ще сте в безопасност.
Той се обърна към семейството и каза:
— Е, добре, готови сте за отпътуване, нали?
Никой от тях не отговори. Вуйчо Върнън все още продължаваше да гледа ужасено към джоба на Дедалус и жилетката му, която се беше издула от огромния часовник.
— Може би трябва да изчакаме в коридора, Дедалус — прошепна Хестия. Явно смяташе, че няма да е тактично от тяхна страна да останат в стаята, докато Хари и семейство Дърсли си вземат нежно, а и вероятно изпълнено със сълзи сбогуване.
— Няма нужда… — прошепна в отговор Хари, но вуйчо Върнън, като човек, не оставящ нищо на капризите на съдбата, избоботи на висок глас:
— Е, момче, това е нашето сбогуване!
Замахна напред с дясната си ръка, за да стисне ръката на Хари, но сякаш размисли в последния момент и вместо това стисна дланта си в юмрук и започна да я клати напред-назад.
— Готов ли, Дъденце? — попита Петуния, суетливо проверявайки катарамата на ръчната си чанта, за да избегне необходимостта от това, да поглежда Хари.
Дъдли не отговори, а остана с леко отворена уста, напомняща на Хари, за добродушния великан Гроуп.
— Хайде, да тръгваме! — каза вуйчо Върнън.
Вече бяха стигнали до вратата на всекидневната, когато Дъдли промърмори:
— Не разбирам…
— Какво не разбираш, сладкишче? — попита Петуния, поглеждайки към сина си.
Дъдли вдигна голямата си ръка, която повече приличаше на свински бут и посочи Хари.
— Защо той не идва с нас?
Вуйчо Върнън и леля Петуния замръзнаха на място и после погледнага Дъдли все едно, че беше казал, че мечтае да стане балерина.
— К-какво? — изпелтечи силно вуйчо Върнън.
— Защо той не идва с нас? — повтори Дъдли.
— Ами… не иска. — каза вуйчо Върнън, хвърляйки поглед към Хари и сетне добави: — Нали не искаш?
— Никак! — призна си Хари.
— Ето, видя ли! — каза вуйчо Върнън на Дъдли. — Хайде, нека да тръгваме!
Той излезе от стаята. Чу се отварянето на входната врата врата, но Дъдли не помръдна от мястото си и след няколко плахи стъпки леля Петуния също спря.
— Сега пък какво? — изръмжа вуйчо Върнън, след като се върна обратно.
Изглежда Дъдли се бореше с мисли, които бяха прекалено трудни за изричане. След няколко мига на вътрешна борба, той отново попита:
— А той къде отива?
Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше пределно ясно, че поведението на Дъдли ги плаши. Гласът на Хестия Джоунс отекна в тишината.
— Но вие със сигурност знаете къде отива племенника ви, нали? — озадачено попита тя.
— Разбира се, че знаем — отвърна Върнън Дърсли. — Тръгва с някои от вашите хора, нали? Готови сме, Дъдли, хайде да се качваме в колата! Чу човека, че трябва да побързаме.
Отново Върнън Дърсли излезе през входната врата и отново Дъдли не го последва.
— „С някои от вашите хора“?!
Хестия изглеждаше безкрайно обидена. Хари беше свидетел на подобно възмущение и от други магьосници и вещици, които оставаха изумени от факта, че близките му проявяваха такъв завидно малък интерес към световноизвестния Хари Потър.