— Няма проблем… — успокои я Хари — Наистина, това е без значение!
— „Това е без значение“? — повтори Хестия, а в гласа й прибягнаха зловещи нотки. — Тези хора не разбират ли през какво минаваш?! В каква опасност си? Колко си необходим за всички, които се противопоставят на Волдемор??
— Ами,… не — не разбират! — каза Хари. — Всъщност ме смятат за безполезен, но отдавна съм свикнал.
— Не мисля, че си безполезен!
Ако Хари не бе видял устните на Дъдли да се помръдват, със сигурност нямаше да повярва на ушите си. Думите обаче бяха изречени и накараха Хари да застине в недоумение за секунда, преди да осъзнае, че братовчед му се е изчервил като домат от това признание. Самият Хари бе объркан и удивен.
— Ами… ъ-ъ… благодаря ти, Дъдли!
Отново Дъдли изглеждаше така, че се бори с мисли, които бяха прекалено непосилни за него, преди да измърмори:
— Ти ми спаси живота!
— Всъщност не съм! — каза Хари. — Спасих само душата ти, която щеше да бъде погълната от диментора.
Хари гледаше с любопитство братовчед си. Никога не бяха истински близки и дори когато Хари се връщаше за кратко през ваканцията на „Привит Драйв“, си стоеше предимно в стаята. Сега обаче започна да се съмнява, дали наистина чашата студен чай, на която се бе натъкнал сутринта, беше поставена като капан, или беше искрена благодарност. Въпреки че бе трогнат, почувства истинско облекчение заради факта, че Дъдли явно е изчерпал възможностите да изразява чувствата си. След като отвори устата си още веднъж-дваж, повече не се обади.
Леля Петуния се разрева. Хестия й хвърли насърчителен поглед, който бързо се промени на гневен, след като леля Петуния се втурна напред и прегърна Дъдли, вместо Хари.
— Толкова си мило, Дъденце-е-е! — изхлипа тя, притискайки се в масивните му гърди — Толкова си добро момченце — което благодари…
— Въобще не благодари! — възмути се за сетен път Хестия. — Само каза, че не смята Хари за безполезен!
— Да, но изречено от устата на Дъдли е равносилно на „обичам те“ — отвърна й Хари, чудейки се дали да продължава да се чувства неловко или да се смее на леля си, която продължаваше да прегръща Дъдли, сякаш той беше герой, спасил го от горяща сграда.
— Ще тръгвате ли, или не? — изрева вуйчо Върнън, който се появи за сетен път на прага на всекидневната. — Мислех, че трябва да спазваме стриктен график!
— Да, да, трябва! — каза Дедалус Дигъл, който изумено и безмълвно беше наблюдавал цялата случка и едва сега успя да се съвземе от смайването си.
— Наистина трябва да тръгваме, Хари!
Той пристъпи напред и стисна ръката на Хари с две ръце.
— Късмет! Надявам се, че ще се срещнем отново. Надеждите на целият Магически свят са върху плещите ти.
— О! — каза Хари — Да. Благодаря!
— Всичко хубаво, Хари! — каза Хестия и стисна ръката му по същия начин. — Нашите мисли са с теб.
— Надявам се всичко да е наред между вас — каза Хари, хвърляйки поглед към леля Петуния и Дъдли.
— А, убеден съм, че в крайна сметка ще се окажем много добри приятели — прошепна Дигъл, след което размаха леко цилиндъра си за сбогом и излезе от стаята, последван от Хестия.
Дъдли нежно се освободи от прегръдката на майка си и тръгна към Хари, който положи огромни усилия да възпре желанието си да приложи някоя магия върху братовчед си. Но Дъдли вдигна голямата си розова ръка, за да се здрависа.
— Леле, Дъдли! — каза Хари, опитвайки се да надвика подновените хлипания на леля Петуния — дименторите да не са ти сменили мозъка?!
— Откъде да знам! — измърмори Дъдли. — Е, до скоро виждане, Хари!
— До скоро! — повтори Хари, стискайки ръката на Дъдли. — Може би! Пази се, голям Д.
Дъдли почти се усмихна и след това се изниза от стаята. Хари чу тежките му стъпки по пясъчната алея, а след това и затварянето на врата на колата.
Леля Петуния чието лице беше потънало в мократа от сълзи кърпичка се огледа, когато чу звука. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Припряно прибира мократа си кърпичка в джоба и промърмори:
— Ами… довиждане — и тръгна през вратата, без да го погледне.
— Довиждане! — подвикна Хари.
Тя спря и се обърна. За момент Хари имаше странното чувство, че иска да му каже нещо, но след това погледа й стана странен и колеблив. Сякаш това, което мислеше, беше на езика й, но някак си успя да го преглътне, обърна глава и излезе от стаята, за да последва съпруга и сина си.
Глава четвърта
СЕДЕМТЕ ПОТЪРОВЦИ
Хари избяга нагоре по стълбата в спалнята веднага, щом колата със семейство Дърсли излезе на пътя. Котелът на Дедалус се виждаше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ колата сви надясно, прозорците й светнаха с рубиненото сияние на залязващото слънце и изчезна от поглед.