Той продължи надолу по стълбите и после навън в мрака. Беше почти четири сутринта и в мъртвешката си застиналост поляните изглеждаха все едно затаили дъх в очакване да видят дали той ще може да направи, каквото трябва.
Хари се приближи до Невил, който се навеждаше над още едно тяло.
— Невил…
— Бога ми, Хари, почти ми докара сърдечен удар!
Хари беше смъкнал мантията: Идеята му беше хрумнала изневиделица, породена от желанието да бъде напълно сигурен.
— Накъде си тръгнал, сам? — попита Невил с подозрение.
— Всичко е част от плана — каза Хари. — Има нещо, което трябва да свърша. Слушай… Невил…
— Хари! — Невил изглеждаше внезапно уплашен. — Хари, нали не смяташ да се предадеш?
— Не — излъга Хари с лекота. — Разбира се, че не… става дума за нещо друго. Но може да съм невидим за известно време. Нали знаеш змията на Волдемор, Невил? Има една огромна змия… Нарича я Наджини…
— Чувал съм, да… Какво за нея?
— Тя трябва да бъде убита! Рон и Хърмаяни знаят това, но просто, в случай че те…
Ужасът от тази възможност го задуши за момент, правейки невъзможно да продължи да говори. Но се стегна и бързо се съвзе отново. Това беше решаващо, трябваше да бъде като Дъмбълдор, да запази хладна мисълта си, да подсигури резервните варианти, които другите ще могат да довършат. Дъмбълдор беше умрял, знаейки, че трима души все още знаят за хоркруксите; сега Невил щеше да заеме мястото на Хари. Тайната щеше да продължи да има трима приносители.
— Просто, в случай че те… са заети… и ти се удаде възможност…
— Да убия змията?
— Да убиеш змията! — повтори Хари.
— Добре, Хари. Ти си… добре, нали?
— Добре съм. Благодаря, Невил.
Но Невил го стисна за китката, докато Хари понечваше да тръгне.
— Ние всички ще продължим да се бием, Хари. Нали знаеш това?
— Да, аз…
Задушаващото чувство потуши края на изречението; той не можа да довърши. Невил изглежда не сметна това за странно. Той потупа Хари по рамото, пусна ръката му и се отдалечи, за да проверява за още трупове.
Хари преметна отново мантията върху себе си и продължи нататък. Нечии очи се движеха недалеч, обхождайки още една просната фигура на земята. Беше на метри от нея, когато осъзна, че това бе Джини.
Спря посред крачката си. Тя се бе надвесила над някакво момиче, което шептеше нещо за майка си.
— Всичко е наред — казваше Джини. — Спокойно. Ще те отнесем вътре.
— Но аз искам вкъщи — прошепна момичето. — Не искам да се бия повече!
— Знам — каза Джини и гласът й затрепери. — Всичко ще се нареди.
Вълни от студ се спуснаха по кожата на Хари. Той искаше да се провикне в нощта, искаше Джини да знае, че той е там, искаше тя да знае накъде се е запътил. Искаше да бъде спрян, да бъде върнат обратно, да бъде пратен отново вкъщи…
Но той БЕШЕ ВКЪЩИ! Хогуортс беше първият и най-добър дом, който той имаше. И той, и Волдемор, и Снейп бяха осиротели деца, намерили дома си тук.
Джини сега коленичеше до раненото момиче, държейки ръката й. С огромно старание Хари се насили да продължи. Стори му се, че видя Джини да се оглежда, докато той преминаваше, и се почуди дали тя е забелязала, че някой преминава наблизо; но не пророни и дума и не погледна назад.
Колибата на Хагрид изплува сред тъмнината. Нямаше светлини, нито звук от Фанг, драскащ по вратата, с неговия избухващ лай за добре дошъл. Всички тези посещения при Хагрид, и блещукането на медния чайник върху огъня, и как Рон повръщаше голи охлюви, и как Хърмаяни му бе помогнала да спасят Норбърт…
Той продължи нататък, и сега достигна началото на гората, след което спря.
Рояк от диментори се стелеше между дърветата; можеше да почувства техния пронизващ дъх и не беше сигурен дали би могъл да премине безопасно през него. Не му бяха останали сили за покровител. Не бе способен да овладее собственото си треперене. Не беше, в крайна сметка, така лесно да се умре. Всяка секунда, с която вдишваше мириса на тревата, студения въздух по лицето си, беше така безценна: Да си мисли как хората имаха години и години време за губене, толкова много време, че чак се влачеше, а той се вкопчваше във всяка секунда. Едновременно смяташе, че няма да бъде способен да продължи, и знаеше, че трябва. Дългият мач бе приключил, сничът бе уловен, сега бе време да се спусне от въздуха…
Сничът! Безчувствените му пръсти поровиха за малко в кесийката на врата му и той го измъкна.