Тогава един глас извика:
— ХАРИ!! НЕ!!
Той се обърна: Хагрид беше омотан и завързан, прикован към едно дърво наблизо. Грамадното му тяло разклати клоните над главата му, докато той се бореше отчаяно.
— НЕ! НЕ! ХАРИ, ’КВИ ГИ ВЪР…?
— ТИХО! — изрева Роул и с един замах на пръчката му Хагрид беше заставен да млъкне.
Белатрикс, която беше скокнала на крака, гледаше нетърпеливо ту Волдемор, ту Хари, и гръдта й се повдигаше. Единствените неща, които помръдваха, бяха пламъците и змията, която се свиваше и отпускаше в блестящата клетка зад главата на Волдемор. Хари можеше да усети пръчката си, опряна до гърдите, но не направи опит да я измъкне. Знаеше, че змията е твърде добре защитена, знаеше, че ако успее да насочи пръчка към Наджини, петдесет проклятия щяха да го поразят първи. И все още Волдемор и Хари се гледаха един-друг. Сега Волдемор наклони главата си малко настрани, преценявайки момчето, стоящо пред него, и странна, лишена от веселие усмивка се изви по ръба на устата, която нямаше устни.
— Хари Потър… — каза той много меко. Гласът му можеше да мине за част от припукващия огън. — Момчето, което ЖИВЯ!
Никой от смъртожадните не помръдна. Те чакаха; всичко бе застинало в очакване. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше тежко, а Хари си помисли по необясним начин за Джини, за пламтящия й поглед и усещането на устните й върху неговите…
Волдемор бе вдигнал пръчката си. Главата му все още беше наклонена на една страна, като любопитно дете, чудещо се какво би се случило, ако продължи. Хари погледна отново в червените очи и му се прииска да се случи сега, бързо, докато все още можеше да стои, преди да бе загубил контрол, преди да се бе предал пред страха… Видя устата да помръдва, после светкавица от зелена светлина и всичко изчезна…
Глава тридесет и пета
КИНГС КРОС
Лежеше с лице надолу, вслушвайки се в тишината. Беше напълно сам. Никой не гледаше. Нямаше никой друг там. Не беше напълно сигурен дали и самият той е там… След много време, или може би нищожно малко време, му хрумна, че би трябвало да съществува, трябва да е нещо повече от безтелесна мисъл, защото лежеше, определено лежеше, върху някаква повърхност. Поради това имаше чувство за осезание, а и нещото, върху което лежеше, също съществуваше.
Почти веднага щом достигна до това заключение, Хари осъзна, че е гол. Понеже беше убеден, че е напълно сам, това не го разтревожи, но леко го заитригува. Зачуди се дали, както можеше да чувства, щеше да е в състояние и да вижда. Отваряйки ги, той откри, че имаше очи.
Лежеше сред светла мъгла, макар да не приличаше на никоя мъгла, която бе преживявал досега. Обкръжението му не беше скрито сред кълбящи се изпарения, по скоро кълбящите се изпарения все още не бяха се оформили в обкръжение. Подът, върху който лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, но просто там, плоско празно нещо, върху което да бъдеш.
Той седна. Тялото му изглеждаше невредимо. Докосна лицето си. Вече не носеше очила.
Тогава до него достигна шум през неоформеното небитие, което го обграждаше: малките леки думкания на нещо, което плющеше, бухаше и се бореше. Беше жалък звук, но и някак неприличен. Имаше неприятното чувството, че подслушва нещо потайно, срамно.
За първи път му се прииска да беше облечен.
Едва желанието се бе оформило в главата му и дрехи се появиха недалеч. Той ги взе и ги нахлузи. Бяха меки, чисти и топли. Беше невероятно как се бяха появили просто ей така, в момента щом ги бе поискал…
Изправи се и се заоглежда. Дали не беше в някаква голяма Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече имаше да се види. Огромен куполообразен стъклен покрив проблясваше над него, окъпан в слънчева светлина. Може би беше дворец. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на тези странни думкащи и хленчещи звуци, идващи отнякъде наблизо в мъглата…
Хари се обърна бавно към мястото и обкръжението изглежда се създаваше пред очите му. Широко празно пространство, светло и чисто, зала, далеч по-голяма от Голямата зала, с този ярък стъклен купол за таван. Беше съвсем празно. Той беше единственото същество там, като изключим…
Потръпна от ужас. Беше забелязал нещото, причиняващо онези звуци. Имаше формата на мъничко голо дете, превито на земята, кожата му груба и неравна, сякаш беше одрана и то лежеше, потръпвайки, под една седалка, където е било оставено, нежелано, скрито от погледа, борещо се за въздух.
Беше го страх от това същество. Макар да беше малко, крехко и ранено, не искаше да го приближава. Въпреки това се изтегли бавно нататък, готов да отскочи във всеки момент. Скоро стоеше достатъчно наблизо, за да го докосне, и все пак не можеше да се насили да го стори. Почувства се като страхливец. Трябваше да го утеши, но то го отвращаваше.