Взел е кръвта ти с вярата, че ще го направи по-силен. Допуснал е в тялото си мъничка част от заклинанието, което майка ти е положила върху теб, когато е умряла за теб. Неговото тяло пази саможертвата й жива, и докато това заклинание оцелява, същото важи и за теб, за едничката последна надежда за самия Волдемор.
Дъмбълдор се усмихна на Хари, а Хари се вторачи в него.
— И сте знаел това? Знаел сте… през цялото време?
— Предполагах… Е, моите предположения обикновено са били добри! — каза Дъмбълдор щастливо и двамата постояха в тишина, както изглеждаше, доста дълго време, докато съществото зад тях продължаваше да хленчи и да трепери.
— Има и още! — рече Хари. — Има още за обяснение. Защо моята пръчка счупи онази, която той взе назаем?
— За това не мога да бъда сигурен.
— Предположете тогава! — каза Хари и Дъмбълдор се засмя.
— Това, което трябва да разбереш, Хари, е че ти и Лорд Волдемор пътешествахте заедно в области на магията, досега непознати и неизпитвани. Но ето какво мисля, че се е случило и то е безпрецедентно, и никой майстор на пръчки не би могъл, според мен, да предскаже или обясни това на Волдемор.
Без да иска, както вече знаеш, Лорд Волдемор удвои връзката помежду ви, когато се завърна към човешката си форма. И част от душата му е била все още свързана с твоята, и мислейки, че ще това ще го направи по-силен, той е взел част от саможертвата на майка ти в себе си. Ако само е можел да разбере по-точно страшната сила на тази саможертва, вероятно не би посмял да докосне кръвта ти… Но също така, ако е бил способен да разбере, не би могъл да бъде Лорд Волдемор, и вероятно никога не би извършил убийство.
Подсигурил двояката ви връзка, преплитайки съдбите ви заедно, по-здраво, отколкото двама магьосници са били обединени някога в историята, Волдемор се е опитал да те атакува с пръчка, която е споделяла една и съща сърцевина с твоята. И тогава нещо много странно се е случило, както знаем. Сърцевините са реагирали по начин, който Лорд Волдемор, без никога да е знел, че пръчката ти е близнак на неговата, би могъл да очаква.
Той е бил по-уплашен от теб в онази нощ, Хари. Ти си приел, дори прегърнал, възможната смърт, нещо което Лорд Волдемор никога не е бил способен да направи. Твоята смелост спечелила, твоята пръчка надвила неговата. При този процес нещо се е случило между тези пръчки, нещо, което се е отразило на взаимовръзката между техните господари.
Вярвам, че твоята пръчка е поела някои от силите и способностите на пръчката на Волдемор през онази нощ, или с други думи тя е съхранила мъничко от самия Волдемор. Така че пръчката ти го е разпознала, когато те е преследвал, разпознала е човек, който едновременно е бил сроден с теб и твой смъртен враг, и е пренасочила част от неговата собствена магия срещу него, магия, много по-мощна от това, което пръчката на Луциус някога е произвеждала. Твоята пръчка сега съдържала силата на огромната ти смелост и смъртоносното умение на самия Волдемор. Какъв шанс би имала срещу нея тази бедна пръчица на Луциус Малфой?
— Но ако пръчката ми е била толкова могъща, как успя Хърмаяни да я счупи? — попита Хари.
— Мое мило момче, нейното забележително въздействие е било насочено само към Волдемор, който така лекомислено се набърка сред най-дълбоките закони на магията. Само срещу него тази пръчка е била извънредно силна. Иначе си е била магическа пръчка като всяка друга… макар и наистина добра, не се съмнявам — завърши Дъмбълдор любезно.
Хари поседя замислен за дълго време или може би секунди. Беше много трудно да си сигурен за неща като времето тук.
— Той ме уби с вашата пръчка!
— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи Дъмбълдор думите на Хари. — Мисля, че можем да се съгласим, че не си мъртъв… макар наистина — добави той, като че уплашен да не е бил неучтив, — не искам да принизявам твоите страдания, които сигурно са били жестоки.
— Обаче се чувствам страхотно в момента — рече Хари, разглеждайки своите чисти, непокътнати ръце. — Къде точно се намираме?
— Е, и аз смятах да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, оглеждайки се наоколо. — Къде би казал, че сме?
Преди Дъмбълдор да попита, Хари не бе знаел. Но сега осъзна, че има отговор, готов да му даде.
— Изглежда — каза бавно той, — като гарата Кингс Крос. Само дето е много по-чисто и празно. И няма влакове, доколкото мога да видя.
— Гарата Кингс Крос! — Дъмбълдор се разсмя невъздържано. — Боже мили, наистина?
— Ами, вие къде мислите, че сме? — попита Хари малко отбранително.
— Мое мило момче, нямам идея. Това е, както се казва, твоето парти.