Хари нямаше представа какво означава това; Дъмбълдор беше в стихията си. Изгледа го с недоволство и после си спомни един доста по-належащ въпрос от настоящото им местонахождение.
— Реликвите на Смъртта — каза той и му стана приятно да види, че думите му изтриха усмивката от лицето на Дъмбълдор.
— А, да… — каза той. Дори изглеждаше малко разтревожен.
— Е?
За първи път, откакто Хари се бе запознал с Дъмбълдор, той изглеждаше съвсем не като мъдър старец, беше далеч от това. Имаше вид по-скоро на момченце, хванато насред някоя пакост.
— Можеш ли да ми простиш? — каза той. — Можеш ли да ми простиш, че не ти се доверих? Че не ти казах? Хари, страхувах се единствено, че би се провалил, както аз се провалих. Ужасявах се само, че би допуснал моите грешки. Умолявам те да ми простиш, Хари. Аз знаех вече от известно време, че ти си по-добрият от нас като човек.
— За какво говорите?! — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор, от внезапните сълзи в очите му.
— Реликвите, реликвите… — промърмори Дъмбълдор. — Мечтата на всеки отчаян човек!
— Но те са истински!
— Истински… и опасни, примамка за глупци! — рече Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.
— Какво да знам?
Дъмбълдор извърна цялото си тяло, за да погледне Хари, и сълзи заблещукаха в брилянтните сини очи.
— Господар на Смъртта, Хари, господар на Смъртта! Бил ли съм по-добър, в крайна сметка, от Волдемор?
— Разбира се, че сте бил! — отвърна Хари. — Разбира се… как може да питате това? Никога не сте убивал, ако е можело да го избегнете!
— Вярно, вярно… — рече Дъмбълдор и заприлича на дете, търсещо окуражение. — Макар че и аз дирех начин да победя смъртта, Хари.
— Но не по НЕГОВИЯ начин — каза Хари. След целия си предишен гняв към Дъмбълдор, колко нелепо беше да седи тук, под високия сводест таван, и да го защитава от самия него. — Реликви, а не Хоркрукси.
— Реликви… — промърмори Дъмбълдор, — не Хоркрукси. Точно…
Последва пауза. Съществото зад тях хленчеше, но Хари вече не поглеждаше наоколо.
— Гриндълуолд също ги е търсел? — попита той.
Дъмбълдор затвори очи за момент и кимна.
— Това беше преди всичко, което ни събра заедно — каза той тихо. — Две умни, арогантни момчета с обща фикс-идея. Той искаше да дойде в Годрикс Холоу, както сигурно си отгатнал, заради гроба на Игнациус Певерел. Искаше да изследва мястото, където третият брат бе умрял.
— Значи е вярно?!… — запита Хари. — Всичко? Братята Певерел…
— … са тримата братя от приказката — кимна Дъмбълдор. — О, да, така мисля. Дали наистина са срещнали Смъртта по някакъв безлюден път… Смятам, че е по-вероятно братята Певерел да са били просто талантливи, но опасни магьосници, които са успели да създадат тези могъщи предмети. Историята, че това са реликвите на самата Смърт ми прилича точно на типа легенда, който може да възникне около подобни творения… Мантията, както вече знаеш, се е предавала през поколенията, от баща на син, от майка на дъщеря, чак до последния жив наследник на Игнациус, който се родил, подобно на самия него, в селцето Годрикс Холоу.
Дъмбълдор се усмихна на Хари.
— Аз?
— Ти. Знам, че си отгатнал вече защо мантията е била в мое владение през нощта, когато родителите ти загинаха. Джеймс ми я беше показал само преди няколко дни. Тя обясняваше до голяма степен неговите безнаказани пакости из училището! Не можех да повярвам на очите си. Помолих да я взема назаем, за да я изследвам. В онзи момент вече отдавна се бях отказал от мечтата за обединяване на реликвите, но не можех да устоя, не можех да се стърпя да не я огледам отблизо… Беше мантия, подобна на която никога не бях виждал, изключително стара, съвършена във всяко отношение… и тогава баща ти умря, а аз имах две реликви най-накрая, изцяло и само за мен!
Тонът му бе станал непоносимо горчив.
— Обаче мантията не би им помогнала да оцелеят — рече бързо Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията е нямало да ги защити от проклятия.
— Вярно… — въздъхна Дъмбълдор. — Вярно е.
Хари изчака, но Дъмбълдор не проговори, затова той го подтикна.
— Значи сте се отказал да търсите Реликвите, когато сте видял мантията-невидимка?
— О, да… — плахо отвърна Дъмбълдор. Изглеждаше, че се насилва да срещне очите на Хари. — Знаеш какво се случи. Знаеш. Не би могъл да ме презираш повече, отколкото сам се презирам заради това.
— Но аз не ви презирам…
— Тогава би трябвало! — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за болестното състояние на сестра ми, какво й сториха онези мъгъли, в какво се бе превърнала. Знаеш как бедният ми баща потърси отмъщение и си плати цената, умирайки в „Азкабан“. Знаеш как майка ми се отказа от собствения си живот, за да се грижи за Ариана. Не можех да понасям всичко това, Хари!