Дъмбълдор го заяви открито, студено. Сега той се взираше над главата на Хари, в далечината.
— Аз бях надарен, бях брилянтен. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава!
Не ме разбирай погрешно — каза той, и болка прекоси лицето му, сякаш отново се състари. — Обичах ги, обичах родителите си, обичах брат си и сестра си, но бях егоист, Хари, много по-егоистичен, отколкото ти, който си забележително лишен от себичност, би могъл да си представиш… И така, когато майка ми умря и ми бе оставена отговорността за увредена сестра и своеволен брат, се завърнах в родното си село, обзет от гняв и горчивина. „Окован и похабен“, мислех си! И тогава, разбира се, дойде той…
Дъмбълдор се взря право в очите на Хари отново.
— Гриндълуолд. Не можеш да си представиш как ме обзеха идеите му, Хари, възпламениха ме. Мъгълите да бъдат поставени в подчинение. Ние, магьосниците, да триумфираме. Гриндълуолд и аз — славните млади лидери на Революцията! О, и имах съвсем малко скрупули. Утешавах съвестта си с празни думи. Всичко щеше да бъде за всеобщото благо и всяка нанесена вреда щеше да бъде заплатена стократно в ползи за магьосниците. Дали съм знаел дълбоко в сърцето си какво представлява Гилърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но съм си затварял очите. Ако плановете ни се осъществяха, всичките ми мечти щяха да станат действителност! И в основата на нашите планове бяха Реликвите на Смъртта! Как го омайваха те, как омайваха и двама ни! Могъщата пръчка — оръжието, което щеше да ни доведе до властта! Камъкът на Възкресението — за него, макар да се преструвах, че не знам това, то означаваше армия от Инфери! За мен, признавам си, означаваше връщането на родителите ми и махането на цялата отговорност от моите плещи. А Мантията… някак си никога не я обсъждахме особено много, Хари. И двамата можехме да се скриваме сами достатъчно добре и без Мантията, чиято истинска магия, разбира се, е че може да бъде използвана да защити и предпази и други, редом със собственика си. Мислех, че ако някога я намерим, би могла да е от полза за скриването на Ариана, но нашият интерес към Мантията беше основно, че тя допълва триото, защото според легендата човекът, който обедини всичките три обекта щял да бъде истински Господар на Смъртта, което ние възприемахме като „непобедим“.
Непобедимите Господари на Смъртта, Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца на лудост, жестоки мечти и пренебрегване на единствените двама членове на семейството, които ми бяха останали… И после… знаеш какво се случи. Реалността се завърна във формата на моя груб, недодялан и безкрайно по-достоен за уважение брат. Не исках и да чуя истините, които той крещеше в лицето ми. Не исках и да чуя, че нямам право да продължа нататък с търсенето на Реликвите при наличието крехка и нестабилна сестра под моите грижи. Спорът ни се превърна в битка. Гриндълуолд загуби контрол. Това, което винаги съм долавял у него, макар да се преструвах, че не е така, сега избухна като ужасяваща действителност. И Ариана… след всичките грижи и внимание на майка ми… лежеше мъртва на пода!…
Дъмбълдор се задъха и горко заплака. Хари се протегна и с радост откри, че може да го докосне. Той стисна здраво ръката му и Дъмбълдор постепенно дойде на себе си.
— Е, Гриндълуолд избяга, както никой, най-малко аз, е можело да предположи. Той изчезна заедно с плановете си за заграбване на властта и схемите си за насилие над мъгълите, и мечтите за Реликвите на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и подпомагал. Той избяга, докато на мен ми остана да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и ужасяващата скръб, цената на моя срам.
Минаха години. Имаше слухове за него. Казваха, че се е сдобил с магическа пръчка, владееща огромна мощ. А пък на мен междувременно ми предлагаха да стана Министър на Магията, при това не един път, а доста пъти. Естествено, отказвах. Бях научил, че не може да се разчита на мен с властта в ръце.
— Но вие щяхте да бъдете по-добър, много по-добър от Фъдж и Скримджър! — възкликна Хари.
— Щях ли?… — запита Дъмбълдор тягостно. — Не съм толкова сигурен. Бях доказал още в младежките си години, че ВЛАСТТА е моята слабост и мое изкушение. Може би е чудно, Хари, но вероятно тези, на които могъществото приляга най-добре, са тези, които никога не са се стремили към него. Тези, които подобно на теб са били принудени да приемат водачеството, и са се нагърбили с тази мантия, защото трябва, и са открили за своя собствена изненада, че тя им подхожда много добре! Бях на по-сигурно място в „Хогуортс“. Мисля, че бях добър учител…