— Господарю мой…
— Това е достатъчно! — каза гласът на Волдемор.
Още стъпки. Няколко човека се оттеглиха назад от едно и също място. Нетърпелив да види какво се беше случило и защо, Хари отвори очите си на милиметър.
Волдемор изглежда се вдигаше на крака. Няколко смъртожадни бързаха далеч от него, връщайки се към тълпата, очертаваща пространството наоколо. Белатрикс единствена остана назад, коленичила до Волдемор. Хари затвори очи отново и анализира видяното. Смъртожадните се бяха скупчили около Волдемор, който изглежда бе паднал на земята. Нещо се бе случило, когато той бе ударил Хари със смъртоносното проклятие. Дали Волдемор също се бе сринал повален?… Май така изглеждаше. За малко и двамата бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата явно се бяха завърнали…
— Господарю мой, позволете ми…
— Не се нуждая от помощ! — каза Волдемор студено, и макар да не можеше да я види, Хари си представи как Белатрикс отдръпва предложената си ръка. — Момчето… мъртво ли е?
Наоколо се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, но той почувства техния съсредоточен поглед; сякаш го притисна още по-силно към земята и той се изплаши, че някой негов пръст или мигла може да потрепнат.
— Ти! — каза Волдемор, чу се удар и лек писък от болка. — Провери го. Кажи ми дали е мъртъв.
Хари не знаеше кой бе изпратен да установи. Той можеше само да лежи там със сърце, бумтящо издайнически, и да очаква да бъде проверен. Но в същото време отбеляза, макар това да бе слаба утеха, че Волдемор бе неуверен дали да го приближи, че Волдемор се съмняваше дали всичко е минало по плана…
Ръце, по-меки, отколкото бе очаквал, докоснаха лицето на Хари, обърнаха един клепач и се прокраднаха под дрехата и надолу по гърдите му, за да почувстват неговото сърце. Можеше да чуе учестеното дишане на жената, а дългата й коса гъделичкаше лицето му. Знаеше, че тя може да усети стабилното туптене на живот изпод ребрата му.
— Жив ли е Драко? В замъка ли е?
Шепотът бе едва доловим, устните й бяха на два-три сантиметра от белега му, главата й — наведена толкова ниско, че дългата й коса закриваше лицето му от наблюдатели.
— Да!… — издиша той в отговор.
Почувства ръката й на гърдите си да се свива конвулсивно: ноктите й го прободоха. После се отдръпна. Тя се изправи.
— Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой към гледащите отстрани.
И сега те изкрещяха, сега те завиха, тържествувайки, и затропаха с крака, и през миглите си Хари видя взривове от червена и сребърна светлина да се стрелват празнично из въздуха.
Преструвайки се все още на мъртъв на земята, той проумя. Нарциса знаеше, че единственият начин да бъде допусната в „Хогуортс“ и да намери сина си беше като част от армията-победител. Вече не я беше грижа дали Волдемор ще спечели.
— Виждате ли?! — изкряска Волдемор над врявата. — Хари Потър е мъртъв от моята ръка и никой жив човек не може да ме застраши сега! Гледайте сега! КРУЦИО!
Хари го очакваше, знаеше си, че тялото му няма да бъде оставено неопетнено върху горската земя; то трябваше да стане обект на унижение като доказателство за победата на Волдемор. Той бе повдигнат във въздуха и му бе нужно пълно самообладание, за да остане отпуснат, и все пак… болката, за която се готвеше, не дойде! Беше подхвърлен веднъж, два, три пъти във въздуха. Очилата му полетяха настрани и усети пръчката си да се хлъзва малко изпод дрехите му, но се удържа да изглежда увиснал и безжизнен. И когато падна на земята за последен път, наоколо отекнаха подигравки и кресливи смехове.
— Сега, — каза Волдемор, — да отидем в замъка и да им покажем в какво се е превърнал техният герой. Кой ще влачи тялото? Не… чакайте…
Последва нов изблик на смях и след няколко мига Хари почувства земята да се разтреперва под него.
— ТИ ще го носиш! — каза Волдемор. — Момчето ще се вижда добре в твоите ръце, нали? Вдигни своя малък приятел, Хагрид. И очилата — сложи му очилата — трябва да се познава все пак, че е той…
Някой стовари очилата на Хари обратно върху лицето му с нарочна сила, но огромните ръце, които го повдигнаха във въздуха бяха извънредно нежни. Хари почувства как ръцете на Хагрид треперят от усилващите се ридания; гигантски сълзи се плисваха върху него, докато Хагрид носеше Хари в ръцете си и Хари не посмя с движение или дума да даде знак на Хагрид, че всичко не беше, не беше все още загубено…