— А, нищо, Хари се държал малко по-любезно със Стан Шънпайк! — каза Лупин.
— Стан?!… — повтори Хърмаяни. Но аз си мислех, че той беше в „Азкабан“?
— Хърмаяни, очевидно е имало ново масово бягство от „Азкабан“ което Министерството умело е прикрило. Качулката на Травърс падна когато го проклех, а той трябва също да бъде на топло. Какво стана с теб Ремус? Къде е Джордж?
— Загуби ухо… — каза Лупин.
— Загубил?!… — повтори Хърмаяни с писклив гласец.
— Работа на Снейп! — каза Лупин.
— Снейп?! — извика Хари. — Не каза…
— Загуби качулката си по време на преследването. „Сектумсемпра“ винаги е била един от специалитетите на Снейп. Ще ми се да кажа, че му го върнах тъпкано, но правех всичко възможно да задържам Джордж на метлата; след като беше ранен, губеше толкова много кръв.
Те потънаха в тишина докато гледаха небето. Нямаше знак от раздвижване; звездите се отвръщаха от погледите им, не мигаха, безразлични, още не бяха затъмнени от завръщащите се приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и г-н Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгъс?
— Хари, я помогни ’ко обичаш! — повика го дрезгаво Хагрид от прага на вратата в която бе заседнал отново. Доволен да направи нещо, Хари го освободи и след това се отправи през празната кухня към всекидневната, където г-жа Уизли и Джини се грижеха за Джордж. Г-жа Уизли беше спряла кървенето и на светлината от лампата Хари видя зеещата дупка на мястото, където трябваше да бъде ухото на Джордж.
— Как е той?
Г-жа Уизли погледна към него и каза:
— Не мога да го накарам да порастне отново, не и когато е махнато с Черна магия. Но можеше и да е много по-зле… поне е жив.
— Да… — каза Хари. — Слава на Бога!
— Чух ли някого в градината? — попита Джини.
— Хърмаяни и Кингсли — каза Хари.
— Слава на Небесата!… — прошепна Джини. Те се спогледаха; Хари искаше да я прегърне, да си я подържи; не го интересуваше даже, че г-жа Уизли бе с тях, но преди да бе действал импулсивно, от кухнята долетя силен трясък.
— Ще докажа кой съм, Кингсли, след като видя сина си, а сега се дръпни, ако знаеш какво е добре за теб!
Хари никога не бе чувал г-н Уизли да крещи така. Той нахлу във всекидневната, оплешивяващото му теме сияеше от пот, очилата му бяха накриво; Фред бе зад него и двамата пребледнели, но здрави.
— Артър! — излхипа г-жа Уизли. — Ох, слава на Бога!
— Как е той?…
Г-н Уизли падна на колене до Джордж. За пръв път откакто Хари го познаваше, Фред сякаш бе загубил ума и дума. Той зяпаше иззад канапето раната на близнака си, сякаш не вярваше, какво вижда.
Вероятно свестен от пристигането на Фред и баща му, Джордж се рамърда.
— Как се чувстваш, Джордж? — прошепна г-н Уизли.
Пръстите на Джордж опипаха онази страна на главата му.
— Надупчен… — прошепна той.
— Какво му е?… — дрезгаво попита Фред, изглеждайки ужасен. — Да не е засегнат разсъдъкът му?
— Надупчен, бе!… — повтори Джордж, отваряйки очи да погледне брат си. — Не виждаш ли… с дупка съм. На-дуп-чен, схващаш ли, Фред?…
Г-жа Уизли заплака по-силно от всякога. Цветът се върна на лицето на Фред.
— Е, много смешно! — каза той на Джордж. — Просто покъртително! С всичките тези вицове за уши, ти да намериш да кажеш „надупчен“?…
— Ти пък сега… — каза Джордж, усмихвайки се на майка си, която бе цялата в сълзи. — Поне сега ще ни различаваш, мамо…
Той се огледа.
— Здрасти Хари! — ти си Хари, нали?
— Да, аз съм! — каза Хари, приближавайки си до канапето.
— Е, поне те докарахме в изправност — каза Джордж. — Защо Рон и Бил не са се струпали още около болничното ми легло?
— Още не са се върнали, Джордж — каза г-жа Уизли. Усмивката на Джордж изчезна. Хари хвърли бегъл поглед към Джини и й посочи да го последва навън. Докато минаваха през кухнята, тя му каза тихо:
— Рон и Тонкс трябва да се върнат вече. Не са имали дълъг път; леля Мюриел не е далеч оттук.
Хари не каза нищо. Той се опитваше да възспира страха откакто бе пристигнал в „Хралупата“, но той го поглъщаше, сякаш пълзеше по кожата му, туптейки в гърдите му и запушвайки гърлото му. Докато вървяха надолу по стълбите към тъмната градина, Джини хвана ръката му.
Кингсли сновеше ту напред, ту назад, хвърляйки бързи погледи към небето всеки път, като се обръщаше. Това напомни на Хари за вуйчо Върнън, сновящ из всекидневната преди (както му се струваше), милион години. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо в тишина, вторачени нагоре. Никой не обърна внимание, когато Хари и Джини се присъединиха към тяхното бдение.
Минутите течаха като години. Дори най-лекият бриз ги караше да подскачат и да се обръщат към шепнещите дървета или храсти с надеждата, че един от липсващите членове на Ордена ще изкочи здрав и читав изпод листата.