И тогава една метла се материализира директно над тях и се насочи право към земята.
— Те са! — изпищя Хърмаяни.
Тонкс се приземи с дълъг плонж и запрати пръст и камъчета на всички посоки.
— Ремус! — извика Тонкс, залитайки от метлата и право в обятията на Лупин. Лицето му бе непоколебимо, но побеляло; изглежда не можеше да намери думи. Рон се препъна към Хари и Хърмаяни.
— Добре сте… — измъмри той, преди Хърмаяни да прелети към него, прегръщайки го силно.
— Мислех си… мислех си…
— Добре съм… — каза Рон потупвайки я по гърба. — Добре съм.
— Рон беше страхотен! — меко каза Тонкс, отпускайки Лупин. — Невероятен! Зашемети един от смъртожадните, като го улучи право в главата, а знаеш, колко е трудно, когато се целиш в подвижна мишена от метла…
— Така ли? — каза Хърмаяни вторачвайки се в Рон, все още с ръце около врата му.
— Винаги си изненадана… — малко кисело каза той, освобождавайки се. Ние ли сме последните?
— Не — каза Джини, — още чакаме Бил с Фльор и Лудоокия с Мъндънгъс. Отивам да кажа на мама и татко, че си добре, Рон!
Тя изтича обратно вътре.
— Е, какво ви забави? Какво се случи? — Лупин звучеше почти ядосан на Тонкс.
— Белатрикс! — каза Тонкс. — Искаше да ме има почти толкова, колкото иска Хари, Ремус, доста се постара да ме убие. Иска ми се да й го бях върнала, дължа й го на Белатрикс. Но определено ранихме Родолфус… тогава се добрахме до лелята на Рон — Мюриел и си изпуснахме летекода, а тя се суетеше над нас…
Един мускул играеше в челюстта на Лупин. Той кимна, но изглежда не можеше да каже каквото и да било.
— А какво ви се случи на вас? — попита Тонкс, обръщайки се към Хари, Хърмаяни и Кингсли.
Те разказаха преживелиците си, но през цялото време продължителното отсъствие на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгъс сякаш ги вледеняваше, леденото му присъствие бе все по-трудно и по-трудно да се пренебрегва.
— Налага се да се връщам на Даунинг стрийт2. — Трябваше да съм там преди час — каза най-накрая Кингсли, след последен поглед към небето. — Уведомете ме, когато всички се върнат.
Лупин кимна. С махване към останалите, Кингсли тръгна през мрака към портата. Хари помисли, че чу тих пукот, когато Кингсли се магипортира малко след границите на „Хралупата“.
Г-н и г-жа Уизли дойдаха тичайки надолу по стълбите с Джини по петите им. Родителите прегърнаха Рон преди да се обърнат към Лупин и Тонкс.
— Благодаря ви! — каза г-жа Уизли, — за синовете ни.
— Не ставай глупава, Моли! — веднага отвърна Тонкс.
— Как е Джордж? — попита Лупин.
— Какво му е? — обади се Рон.
— Загубил е…
Но края на изречението на г-жа Уизли бе заглушен от вик; един тестрал току що се бе приземил на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, обрулени от вятъра, но невредими.
— Бил! Слава на Бога, слава на Бога!
Г-жа Уизли се завтече към тях, но прегръдката, с която Бил я удостои бе механична. Поглеждайки баща си директно, той каза:
— Лудоокия е мъртъв!…
Никой не проговри, никой не помръдна. Хари почувства, сякаш нещо в него падаше, пропадаше в земята, оставяйки ги завинаги.
— Видяхме го… — каза Бил; Фльор кимна, следи от сълзи блещукаха върху бузите й, осветени от светлината от кухненския прозорец. — Случи се веднага щом разкъсахме обкръжението: Лудоокия и Дънг бяха наблизо, отправяха се на север. Волдемор — нали може да лети — тръгна направо след тях. Дънг се паникьоса, чух го как се развика, Лудоокия се опита да го спре, но той се магипортира. Проклятието на Волдемор удари Лудоокия право в лицето, той падна от метлата си и… — не можахме да направим нищо, нищо, половин дузина от тях беше по петите ни…
Гласът на Бил се пречупи.
— Разбира се, че не сте могли да направите нищо — каза Лупин.
Всички стояха и се гледаха един друг; Хари не можеше да го преглътне. Лудоокият — мъртъв! Не можеше да бъде… Лудоокият беше толкова корав, толкова смел, ненадминат в оцеляването…
Най-сетне се зазоряваше и въпреки че никой не го спомена, нямаше смисъл да чакат в градината вече и всички тихо последваха г-н и г-жа Уизли обратно в „Хралупата“ и направо във всекидневната където Фред и Джордж се смееха заедно.
— Какво има? — каза Фред, оглеждайки лицата им, докато влизаха. — Какво стана? Кой?…
— Лудоокият — каза г-н Уизли. — Мъртъв…
Усмивките на близнаците бяха заменени с шок. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше тихо в една носна кърпичка. Тя бе близка с Лудоокия, Хари знаеше, че е любимката му и той я беше препоръчал в Министерството на Магията. Хагрид, който бе седнал на земята в един ъгъл, където имаше най-много пространство, бършеше очите си в носна кърпичка с размерите на покривка за маса.