— Защо му е трябвало тогава да пита Слъгхорн как да направи Хоркрукс, ако вече е бил прочел това? — попита Рон.
— Той се е обърнал към Слъгхорн само за да разбере какво ще стане, ако си разделиш душата на седем части! — каза Хари — Дъмбълдор беше сигурен, че Риддъл вече е знаел как да направим Хоркрукс, когато е попитал Слъгхорн за тях. Мисля, че си права, Хърмаяни, това наистина може да е бил източникът му на информация.
— И колкото повече чета за тях — каза Хърмаяни — толкова по ужасни ми се струват и ми се струва все по-невъзможно наистина да е направил шест. Книгата предупреждава колко нестабилна става душата ти, когато я разделиш и това само, ако направиш дори един Хоркрукс!
Хари си припомни какво бе казал Дъмбълдор за Волдемор който се движи отвъд „нормалното зло“.
— Има ли някакъв начин да станеш отново цял? — попита Рон.
— Да — каза Хърмаяни с неубедителна усмивка — но би било ужасно мъчително.
— Защо, как се прави? — попита Хари.
— Разкаяние!… — каза Хърмаяни — Трябва наистина да осъзнаеш какво си сторил. Но има забележка. Явно болката от това може да те унищожи. Не виждам Волдемор да го направи, а ти?
— Не — каза Рон, преди Хари да успее да отговори. — А казва ли се как да се унищожи Хоркрукс в тази книга?
— Да… — каза Хърмаяни, разгръщайки деликатно страниците, все едно разглежда гниещи вътрешности — защото предупреждава Черните магьосници, колко силни трябва да направят заклинанията. От това което прочетох, това което стори Хари на дневника на Риддъл, е един от малкото безопасни начини за унищожаване на Хоркрукс.
— Какво, пронизвайки го със зъб от базилиск?!… — попита Хари.
— О, благословени сме, че имаме толкова голям запас от базилискови зъби, тогава. — каза Рон — Чудех се, какво ще правим с тях.
— Не е нужно да бъде зъб на базилиск… — каза Хърмаяни търпеливо — Трябва да бъде нещо толкова разрушително, за да не може Хоркрукса да се поправи сам. Отровата на базилиск има само една противоотрова, която е изключително рядка.
— … фениксови сълзи, да… — добави Хари, кимайки.
— Именно — каза Хърмаяни — Нашият проблем е, че има прекалено малко вещества, толкова отровни колкото отровата на базилиск и всички те са прекалено опасни за да ги разнасяме с нас. Това е проблем, който трябва да разрешим, тъй като, блъскане, удряне и смазване няма да свършат работа. Трябва да го повредим достатъчно, за да не може да бъде поправен чрез магия.
— Но ако го разбием, нещото вътре оживява — каза Рон — защо да не може частицата душа просто да излезе и да заживее в нещо друго.
— Защото Хоркруксът е точно обратното на човешкото същество.
Виждайки, че Хари и Рон гледат объркано, Хърмаяни побърза да добави:
— Виж сега Рон, ако сега взема меч и те пронижа, няма да нараня душата ти въобще.
— Което съм сигурен, че за мен ще е много удобно — каза Рон, а Хари се засмя.
— Трябва да бъде всъщност! Но идеята ми е, че каквото и да се случи на тялото ти, твоята душа ще оцелее, недокосната. — каза Хърмаяни — А при Хоркрукса е точно обратното. Частицата душа вътре зависи от съхранителя, от омагьосания й предмет, за да оцелее. Не може да съществува без него.
— Този дневник трябва да е умрял когато съм го промушил — каза Хари, припомняйки си изтичането на синя кръв от продупчените страници, и писъците на частицата душа на Волдемор, когато изчезваше.
— И веднъж след като дневникът е бил разрушен както трябва, частта душа в него не е могла да продължи да съществува. Джини се опита да се отърве от дневника преди теб, като го захвърли в тоалетната, но очевидно той се върна нов-новеничък.
— Чакай малко… — каза Рон намръщено — Частта от душата в дневника беше овладяла Джини, нали? Как става това?
— Докато магическият съхранител е все още здрав, душата вътре в него, може да влиза и излиза от някой, ако той е много близо до обекта. Нямам предвид да го държиш дълго, няма нищо общо с това да го докоснеш. — добави тя преди Рон да може да проговори — Имам предвид близко емоционално. Джини си отвори сърцето за този дневник и направи себе си изключително уязвима. В беда си, ако държиш, или зависиш прекалено от Хоркрукс.
— Чудя се как ли Дъмбълдор е унищожил пръстена… — каза Хари — Защо не съм го питал? Аз всъщност никога…
Гласът му отново заглъхна. Той си мислеше за всички тези неща, които трябваше да попита Дъмбълдор и как след като директорът е умрял, Хари бе пропилял толкова много възможности, докато е бил жив, да разбере повече… да разбере всичко…