Заради вечерята по случай рождения ден на Хари, кухнята се напълни до спукване, дори преди пристигането на Чарли. Лупин, Тонкс и Хагрид с няколко маси, бяха преместени в градината. Фред и Джордж измагьосаха няколко пурпурни фенера, всички изрисувани с огромно число 17, да висят малко над гостите. Благодарение на помощта на г-жа Уизли, раната на Джордж беше изчистена, но Хари още не беше свикнал с черната дупка отстрани на главата му, въпреки множеството шеги на близнаците относно нея.
Хърмаяни направи пурпурни и златни знаменца, изригващи от върха на пръчката й и ги провеси по дърветата и храстите.
— Супер! — каза Рон, когато след последното махване на пръчката й, Хармаяни превърна листата на киселеца в златисти. — Определено разбираш от този вид неща!
— Благодаря ти, Рон! — отвърна Хърмаяни, гледайки едновременно доволно и объркано. Хари се извърна, усмихвайки се на себе си. Имаше забавното чувство, че ще намери същите комплименти в книгата „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици“; той срещна погледа на Джини и й се ухили, преди да се усети, че обеща на Рон и бързо започна разговор с г-н Делакор.
— Направете път, направете път! — запя г-жа Уизли, идваща откъм портата с нещо, което трябваше да бъде гигантска, с големината на плажна топка торта с формата на снич. Секунди по-късно осъзна, че това е тортата за рожденния ден, която г-жа Уизли носеше с помощта на пръчката си, отколкото да рискува да я носи, докато върви през неравната земя. Когато тортата най-сетне бе поставена по средата на масата, Хари каза:
— Изглежда страхотно, г-жо Уизли!
— А, не е нищо особено, миличък! — каза тя скромно. Над рамото й Рон вдигна палец и каза само мърдайки устни: „Добро попадение!“
До седем часа всички гости бяха пристигнали, приети в къщата от Фред и Джордж, които ги бяха чакали накрая на охраняваната граница. За случая Хагрид беше си облякъл любимия, ужасяващ, космат, кафяв костюм. Въпреки, че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хагрид, на Хари му се стори, че не изглежда… по-скоро не беше особено щастлив. Беше доста странно; Тонкс, около него, изглеждаше, сякаш сияе.
— Честит рожден ден, Хари! — каза тя прегръщайки го силно.
— Седемнайсет, а? — възкликна Хагрид, докато приемаше огромна чаша с вино от Фред. — Шест години откакто се запозна’ме, Хари, помниш, нали?
— Смътно!… — каза Хари ухилвайки се. — Да не би ти да беше този, който разби входната врата на хижата, подари на Дъдли свинска опашка и ме осведоми, че съм магьосник?
— Бях забра’ил детайлите! — изкиска се той. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?
— Да, добре сме. — каза Хърмаяни. — Ти как си?
— Ам’че, не съм зле. Малко зает, имаме новородени еднорогчета. Шъ ви ги покажа ’га се върнете…
Хари избегна втренчените погледи на Рон и Хърмаяни, когато Хагрид затършува из джоба си.
— Ето. Хари… не знаех к’во да ти ’зема, но после се сетих за туй. — той издърпа някакъв шнур на малка тънка кесийка с дълъг шнур, здраво завързан около нея. — От магарешка кожа е. Скрий к’вото и да е тука и никой, освен теб не мо’е да го извади. Доста са редки, да знаеш.
— Благодаря ти, Хагрид!
— За нищо! — отвърна Хагрид, махайки леко с ръка. — А, ето го и Чарли! Винаги съм го харесвал… ей, Чарли!
Чарли се обърна, подавайки печално ръката си, заради безмилостно скъсената си прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.
— Здрасти Хагрид, как я караш?
— Малко ядосан, че не си писал от години. Как е Норбърт?
— Норбърт? — засмя се Чарли — Норвежкия гребеногърбушко? Сега го наричаме Норберта!
— Какво?!… Норбърт е момиче?
— Ами да! — отвърна Чарли.
— Как разбрахте? — попита Хармаяни.
— Беше много по-злобна! — каза Чарли. Погледна през рамо и каза по-тихо:
— Иска ми се татко да се прибере по-скоро. Мама започна да се изнервя.
Всички погледнаха към г-жа Уизли. Тя се опитваше да говори с г-жа Делакор, докато постоянно се извръщаше към портата.
— Мисля, че ще е най-добре да започнем без Артър — каза силно тя след миг-два. — той сигурно и бил задържан в… о-о!
Всички го видяха в един и същи момент: ивица светлина премина право през градината и спря върху масата където се превърна в малка сребърна невестулка, заставайки на задните си крака и обръщайки се към г-жа Уизли.
— Министърът на Магията идва с мен.
Патронусът изчезна, превръщайки се в тънка струйка дим, като остави семейство Делакор да се взират с удивление в мястото, където бе изчезнал внезапно.
— Ние не трябва да сме тук! — съобрази моментално Лупин. — Хари… съжалявам… ще ти обясня някой друг път…