— Аз?… Не… не точно… Винаги Хари беше този, който…
Рон погледна към Хари и Хърмаяни, за да забележи, че Хърмаяни му прави знак веднага да млъкне. Въпреки погледа бедата беше направена; Скримджър ги изгледа сякаш е очаквал да чуе точно това. Той нападна, както хищна птица напада жертвата си, след отговора на Рон.
— Ако не сте много близък с Дъмбълдор, как ще обясните факта, че сте споменат в завещанието му? Той е оставил изключително малко лично наследство. Доста от неговите вещи… неговата частна библиотека, магическите си инструменти, и други лични вещи… са оставени в Хогуортс. Защо мислите ги е оставил на един човек?
— Аз… не знам… — отвърна Рон. — Аз… когато казах, че не сме близки… исках да каже, че той ме харесваше… но…
— Прекалено си скромен, Рон! — обади се Хърмаяни. — Дъмбълдор много държеше на теб.
Това беше много далече от истината: доколкото Хари знаеше, Дъмбълдор и Рон никога не бяха оставали насаме заедно и директният контакт между тях беше незначителен. Както и да е Скримджър изглежда вече не ги слушаше. Той бутна ръката в палтото си и извади една торбичка, малко по-голяма от тази, която Хагрид даде на Хари. От там извади някакъв пергамент, който отвори и зачете:
Последната воля и завещанието на Албус Пърсивал Уилфрик Браян Дъмбълдор: на Роналд Билиус Уизли аз оставям своя Загасител с надеждата, че ще си спомня за мен когато го използва.
Скримджър извади от торбата някакъв предмет, който Хари бе виждал преди: изглеждаше като малка сребърна запалка, но имаше силата на изсмуква цялата светлина от мястото и да я връща с едно обикновено щракване. Скримджър се наведе и подаде на Рон Загасителя, който го взе и го заразглежда местейки го през пръстите си смаяно.
— Това е ценен предмет — каза Скримджър, гледайки Рон — може би уникален. Определено е собствено изобретение на Дъмбълдор. Защо би ти оставил толкова необикновен предмет?
Рон поклати глава, гледайки объркано.
— Дъмбълдор сигурно е обучавал хиляди ученици — упорстваше Скримджър. — Но единствените, които е споменал в завещанието, сте вие тримата. Защо така? По какъв случай той мисли, че ще използвате Загасителя, г-н Уизли?
— Да си загасям лампите, предполагам… — изтърси Рон. — Какво друго мога да правя с него?
Със сигурност и Скримджър нямаше други предположения. След като изгледа накриво Рон за момент върна погледа си отново на завещанието на Дъмбълдор.
На г-ца Хърмаяни Джейн Грейнджър оставям книгата си „Разказите на поета Бийдъл“ с надеждата, че ще го намери за забавно и поучително четиво.
Този път Скримджър извади малка книжка, която изглеждаше толкова стара, колкото и „Тайните на Черните изкуства“. Подвързията беше зацапана и олющена на места. Хърмаяни я взе от Скримджър без да продума. Остави я в скута си и се взря в нея. Хари забеляза, че заглавието й беше написано с руни; никога не се бе научил да ги разчита. Когато я погледна една сълза падна върху украсяващите заглавието символи.
— Защо мислите, че Дъмбълдор ви е оставил тази книга, г-це Грейнджър?
— Той… той знаеше, че обичам книгите. — каза Хърмаяни с надебелял глас, бършейки очите си с ръкав.
— Но защо точно ТАЗИ книга?
— Не знам. Сигурно си е помислил, че ще ми хареса.
— Измисляли ли сте си кодове, или някакви други начини да си доставяте тайни съобщения, г-це Грейнджър?
— Не, не съм! — отвърна Хърмаяни, все още бършейки очите си с ръкав. — И ако Министерството не е намерило никакви кодове за тридесет и един дена в тази книга, едва ли аз ще успея! Тя подтисна плача си. Бяха толкова близко един до друг, че на Рон му беше малко трудно да издърпа ръката си и да я прегърне през рамената. Скримджър се върна на завещанието.
— На Хари Джеймс Потър — зачете и вътрешностите на Хари се свиха бързо от вълнение. — оставям снича, който той хвана през първия си куидичен мач в „Хогуортс“, като нещо, което да му напомня за наградите за упоритост и умение.
Когато Скримджър извади от торбичката малката, с големината на орех златна топчица, тя отвори сръбристите си крилца и запърха едва-едва, Хари не успя да подтисне разочарованието си.
— Защо Дъмбълдор ти е оставил този снич? — попита Скримджър.
— Нямам идея. — отвърна Хари. — Поради причината, която прочетохте току що предполагам… да ми напомня какво бихме могли ако… упорстваме, или каквото беше там.
— И мислиш, че е чисто символично за спомен, така ли?
— Предполагам… — каза Хари. — Какво друго може да бъде?
— Аз задавам въпросите! — отвърна Скримджър, размърдвайки се на креслото, на което седеше, малко по-близо до дивана. Здрачът беше паднал напълно отвън; голямата палатка оттатък прозореца изглеждаше като призрачна кула над плета.