— Много ясно! — отвърна Хърмаяни. — Той не е можел да ни каже защо точно ни оставя тези неща, но това не обяснява…
— … защо не ни е намекнал преди да умре? — предположи Рон.
— Да, точно! — каза Хърмаяни, потупвайки леко „Разказите на поета Бийдъл“ — Ако тези неща са толкова важни да минат под носа на Министерството, ще помислим, че ни ги оставил да разберем защо… освен ако не е мислел, че е очевидно?
— Значи е помислил грешно, така ли? — попита Рон. — Винаги съм казвал, че е побъркан. Блиянтен и така нататък, да, но луд. Да оставя на Хари стар снич — защо по дяволите му е?!
— Нямам никаква идея! — каза Хърмаяни. — когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях напълно сигурна, че нещо ще се случи!
— Да, ами… ДА! — каза Хари, пулсът му се ускори, когато взе снича между пръстите си. — Нямаше да опитвам прекалено настоятелно пред Скримджър, нали?
— Какво имаш предвид? — попита Хърмаяни.
— Сничът, който хванах през първия си куидичен мач? — каза Хари. — Не помните ли?!
Хърмаяни изглеждаше просто смаяна. Рон, задъхан местеше поглед от Хари към снича и обратно докато най-сетне не откри гласа си.
— НО… ТОГАВА ТИ ЕДВА НЕ ГО ГЛЪТНА!
— Точно така! — каза Хари и докато сърцето му биеше бързо, докосна устните си до снича.
Не се отвори. Горчиво разочарование бликна в него; той свали златния снич и тогава Хърмаяни извика:
— Надпис! Има нещо написано върху него, виж, бързо!!
Той почти изпусна снича от изненада и вълнение. Хърмаяни беше права. Гравирани върху гладката златна повърхност, където секунди по-рано нямаше нищо, се бяха появили пет думи написани с тънък, наклонен почерк, който Хари разпозна, че е на Дъмбълдор.
Аз се отварям при затваряне
Тъкмо ги беше прочел когато думите изчезнаха внезапно.
— „Аз се отварям…“ какво ли трябва да значи това?
Хърмаяни и Рон поклатиха глави, гледайки безучастно.
— „Аз се отварям при затваряне“, „Аз се отварям при затваряне“
Но без значение, колко пъти повтаряха думите, с много различни варианти, не можаха да измислят повече значения от тях.
— И мечът! — каза Рон накрая, когато вече отхвърляха идеята, че предметите могат да помогнат за разгадаването на надписа на снича.
— Защо е искал Хари да притежава меча?
— И защо просто не ми е казал? — каза тихо Хари. — Аз бях там, той беше точно на стената в кабинета му през всичките ни разговори през година! Защо ако искаше да го притежавам не ми го даде тогава?
Той почуства докато мислеха, че седи в класната стая, пред въпрос върху който е учил, но мозъкът му работеше бавно и неотзивчиво. Имаше ли нещо, което бе пропуснал от дългите си разговори с Дъмбълдор миналата година? Как можеше да знае какво значеше всичко това? Дали Дъмбълдор е очаквал от него да го разбере?
— А колкото до книгата… — обади се Хърмаяни — „Разказите на поета Бийдъл“ — никога не съм чувала за тях!
— Никога не си чела „Разказите на поета Бийдъл“? — възкликна Рон невярващо. — Шегуваш се, нали?
— Не, съвсем не! — отвърна Хърмаяни изненадана. — Ти да не ги знаеш?
— Е, разбира се, че ги знам!
Хари вдигна поглед, забавлявайки се. Обстоятелството, че Рон е чел книга, която Хърмаяни не е, беше чудо невиждано. Рон изгледа смаяно изненаданите им физиономии.
— О-о, хайде де! Всички стари истории за деца се предполага, че са на Бийдъл, нали? „Изворът на справедливото щастие“… „Магьосникът и скачащото гърне“… „Бабити Рабити и нейния кудкудякащ дървен крак“…
— Моля?! — възкликна Хърмаяни, като се разкиска. — Как беше последното?
— О-о, я стига! — каза Рон, гледайки невярващо към Хари и Хармаяни. — Трябва да сте чували за Бабити Рабити…
— Рон, знаеш прекрасно, че Хари и аз сме израснали сред мъгъли! — каза Хърмаяни. — Не сме слушали такива истории, когато сме били малки, слушали сме „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…
— К’во е т’ва, нек’во заболяване?
— Значи това са детски приказки?! — попита Хърмаяни, навеждайки се над руните.
— Ами да! — каза Рон несигурно. — Имам предвид, това което чухте, всички тези стари приказки са написани от Бийдъл. Не знам как изглеждат в оригиналните си варианти.
— Но съм учудена защо Дъмбълдор си е помислил, че трябва да ги прочета?…
Нещо почна да пращи на долния етаж.
— Сигурно е Чарли, сега мама спи и чака да му порасне косата! — каза Рон нервно.
— Все тая, трябва да си лягаме — прошепна Хърмаяни. — Не искам да се успя за утре.
— Не искаме — съгласи се Рон. — Брутално тройно убийство от майката на младоженеца би могло да подейства подтискащо на сватбата. Аз ще загася светлината.