— Ксенофилиус Лъвгуд — каза той протягайки ръката си към Хари — Двамата с дъщеря ми живеем зад хълма, затова добрите Уизли ни поканиха. Но мисля, че вие познавате моята Луна? — добави той обръщайки се към Рон.
— Да. — отговори Рон — Тя не е ли с вас?
— Тя се забави в тази очарователна малка градинка, за да поздрави гномчетата, те са толкова много! Много малко магьосници могат да осъзнаят колко можем да научим от тези хитри малки гномчета… или както е правилно да ги наричаме „Гернумбли гарденси“.
— Нашите пък знаят много и отлични псувни! — каза Рон. — Но мисля, че по-скоро Фред и Джордж са ги научили на тях.
Той отведе група вълшебници в палатката, докато Луна бързаше към тях.
— Здравей, Хари! — Поздрави тя.
— Ъъъ… казвам се Барни. — Каза Хари смутено.
— О! И името ли си си сменил? — Отговори Луна весело.
— Как разбра?!…
— О, просто изражението ти.
Също като баща си и Луна носеше ярки жълти дрехи, които беше съчетала с голям слънчоглед в косата й. Веднъж след като си свикнал с яркостта на всичко това, основният ефект беше доста приятен. Поне нямаше клатушкащи се репички по ушите.
Ксенофилиус, който се беше впуснал в разговор с някакъв познат, беше пропуснал диалога на Хари и Луна. Сбогувайки се с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която показа пръста си и му се похвали:
— Татко виж, един гном ме ухапа!
— Колко прекрасно! Слюнката на гнома е изключително полезна! — отговори господин Лъвгуд, като хвана и разгледа внимателно ухапания пръст на Луна и кървавите следи около раничката. — Луна, скъпа, ако днес почувстваш изблик на талант,… например спешна нужда да пееш опера или да рецитираш нещо на езерянски… не я потискай! Може би си получила дар от „гернумбли“-тата!
Рон, който мина покрай тях в обратната посока, издаде шумно пръхтене.
— Рон може и да се смее… — каза Луна спокойно, докато Хари водеше нея и Ксенофилиус до местата им — но баща ми е правил много проучвания върху магията на „гернумбли“-тата.
— Наистина ли? — каза Хари, който отдавна беше решил да не предизвиква Луна относно личните разбирания на баща й. — Сигурна ли си, че не искаш да слагаш нищо върху раната все пак?
— О, няма проблем. — Отговори Луна, смучейки пръста си със замечтано изражение, докато гледаше Хари отгоре надолу. — Изглеждаш умен. Казах на татко, че повечето хора сигурно ще носят официални мантии, но той вярва, че е задължително да носиш слънчеви цветове на сватба, за късмет, сещаш се.
Тя тръгна след баща си, а в същото време Рон се появи отново, заедно със стара вещица, сграбчила ръката му. Заостреният й нос, червенината около очите и и пухкавата й розова шапка й придаваха вид на злонамерено настроено фламинго.
— … и косата ти е прекалено дълга, Роналд, за момент помислих, че си Джиневра. Брада на Мерилин, какво носи Ксенофлиус? Изглежда като омлет. А ти пък кой си? — изръмжа тя на Хари.
— О, да. Лельо Мюриъл, това е нашият братовчед Барни.
— Още един ли Уизли? Развъждате се като гноми. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да го срещна. Мислех си, че ви е приятел, Роналд, или просто си се хвалел?
— Не… той… не можа да дойде…
— Хмм. Съчини си оправданието, нали? Не е чак толкова глупав, колкото изглежда на снимките във вестника значи. Току що обясних на булката как ще е най-добре да носи тиарата ми — извика тя на Хари. — Правена е от таласъми и е семейна ценност от векове. Тя е красиво момиче, но все пак — французойка. Така, така, намери ми добро място, Роналд, аз съм на сто и седем и не трябва да стоя на крака прекалено дълго.
Рон хвърли многозначителен поглед на Хари, докато отминаваше, а после не се появи известно време; когато отново се видяха на входа, Хари вече беше показал на още дузина гости къде са местата им. Палатката вече беше почти пълна и за първи път, отвън нямаше опашка.
— Мюриъл е егати кошмара! — оплака се Рон, изтривайки чело с ръкава си. — Преди идваше всяка Коледа, но след това, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж сложиха торна бомбичка под стола й на вечеря. Татко винаги е казвал, че тя ще ги отпише от завещанието си… все едно им пука, те ще излязат най-богатите от цялото семейство, както е тръгнало… Леле-е! — добави той, примигвайки бързо, докато Хърмаяни бързаше към тях — Изглеждаш прекрасно!
— Винаги с тон на изненада! — каза Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена с падаща свободно, люлякова рокля и обувки с високи токчета, които много й отиваха; косата й беше пригладена и лъскава. — Твоята пра-леля Мюриъл май не е съгласна с теб, току-що я срещнах горе, докато даваше съвети на Фльор за тиарата. Тя каза „О, скъпа, това ли е детето на мъгълите?“, а след това „… лоша стойка и кльощави глезени“.