— Не го приемай лично, тя е груба с всички! — отговори й Рон.
— Говорите си за Мюриъл, а? — попита Джордж, излизайки за пореден път от палатката заедно с Фред. — Току-що ми каза, че ушите ми са „несиметрични“. Ама че дърт прилеп! Искаше ми се старият чичо Билиъс да беше още с нас; той беше голям образ на сватби.
— Не беше ли той този, който беше видял Смъртта и беше умрял 24 часа по-късно? — Попита Хърмаяни.
— Ами да, той стана малко странен към края… — призна Джордж.
— Но преди да изкука беше душата на купона. — каза Фред. — Изпиваше цяла бутилка Огнено уиски, после изтичваше на дансинга, вдигаше мантията си и започваше да вади букети цветя от гъ…
— Да, звучи наистина като голям чаровник. — каза Хърмаяни, докато Хари се смееше гръмогласно.
— Незнайно защо, никога не се ожени — добави Рон.
— Трудно е да се разбере защо, нали?… — каза Хърмаяни.
Смяха се толкова много, че никой не забеляза закъснелия тъмнокос младеж с голям извит нос и дебели черни вежди, докато той не подаде поканата си на Рон, който гледаше Хърмаяни — Изглеждаш прекрасно!…
— Виктор! — изписка тя и изпусна малката си мънистена чантичка, която издаде внушителен трясък, непривичен на размера й. Докато тя се мъчеше, изчервявайки се, да я вдигне, каза: Не знаех, че ще… Боже мой… приятно ми е да… как си?
Ушите на Рон отново бяха станали ярко червени. След като хвърли поглед на поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума от нея, той каза много по-силно: А ти как се озова тук?
— Фльор ме покани… — каза Крум учуден.
Хари, който нямаше нищо против Крум, се здрависа с него; после, чувствайки, че ще е разумно да отведе Крум по-надалече от Рон, му предложи да му покаже мястото му.
— Приятелят ти нещо не се радва да ме види. — каза Крум, когато влязоха във вече напълнилата се палатка. — Или ти е роднина? — добави той, като се взря в червената, къдрава коса на Хари.
— Братовчед — измърмори Хари, но Крум не го слушаше. Видът му беше причинил раздвижване, най-вече между братовчедките-вийли: все пак, той беше известен играч на куидич. Докато хората още протягаха вратове, за да го видят хубаво, Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж бързаха по пътеката между редовете.
— Време е да сядаме. — каза Фред на Хари. — Или ще бъдем прегазени от булката.
Хари, Рон и Хърмаяни заеха местата си на втория ред зад Фред и Джордж. Хърмаяни изглеждаше зачервена, а ушите на Рон все още бяха морави. След малко той измърмори на Хари:
— Видя ли, пуснал си е глупава малка брада?
Хари издаде безразлично сумтене.
Чувство на тягостно очакване изпълни топлата палатка, мърморенето отвреме навреме беше прекъсвано от внезапни изблици на смях. Господин и госпожа Уизли поеха по пътеката между столчетата, махайки на роднини; госпожа Уизли носеше чисто нови дрехи с цвят на аметист и шапка, която им подхождаше идеално.
Само след един момент Бил и Чарли застанаха в предната част на палатката, и двамата облечени в официални мантии с големи, бели рози в петлиците; Фред подсвирна, все едно е видял красива жена, което беше последвано от избухнало кикотене от страна на вийлите. Но тълпата замлъкна, щом се разнесе музика, явно разнасяща се от златните балони.
— О-о-о! — възкликна Хърмаяни, завъртайки се, за да види входа.
Чу се силна общо възкицание от събралите се магьосници, щом г-н Делакор и Фльор започнаха да вървят по килима, Фльор като че се носеше над пътеката, а баща й — подскачащ и сияещ. Фльор беше облечена с много семпла бяла рокля и изглеждаше сякаш излъчва силна сребриста светлина. Обикновено пред нейното очарование, всички друго да избледняваше, но сега то правеше всички, върху които паднеше, по-красиво. Джини и Габриел, и двете облечени със златни рокли, бяха по-красиви от всякога, и веднага щом стигна до него, Бил вече изглеждаше, сякаш никога не е срещал Фенрир Грейбек.
— Дами и господа, — каза напевен глас и с изненада Хари видя, че същият дребен мъж, с коса събрана на снопчета, който беше водил и погребението на Дъмбълдор, сега стоеше пред Бил и Фльор. — Днес сме се събрали тук, за да отпразнуваме събирането на две предани души…
— Хм, да, моята тиара украсява всичко това много добре… — каза леля Мюриъл шепнешком. — Но трябва да кажа, че роклята на Джиневра е прекалено къса.
Джини се огледа, ухилена, намигна на Хари и после отново погледна напред. Мислите на Хари бяха далеч извън шатрата, обратно към следобедите, прекарани насаме с Джини в самотните кътчета на училището. Струваха му се толкова отдавна; те винаги са изглеждали прекалено добре, за да са истина, сякаш беше откраднал блестящите часове от живота на нормален човек, човек без белег под формата на мълния на челото.