— Взимаш ли, Уилиям Артър, Фльор Изабел…?
На първия ред г-жа Уизли и мадам Делакор ридаеха тихо с парченца дантела в ръцете. Звуци като от тромпет, съобщиха на всички, че Хагрид беше извадил една от собствените си кърпички, с големина на покривка за маса. Хърмаяни се обърна към Хари сияеща; нейните очи също бяха пълни със сълзи.
— Тогава ви обявявам за свързани за цял живот. Мъжът, с косата събрана на снопчета, вдигна пръчката си високо над главите на Бил и Фльор и те бяха обляни от сребърни звезди, въртящи се над сега съединените им фигури. Докато Фред и Джордж силно пляскаха с ръце, златните балони над младоженците се спукаха и райски птици и мънички, златни звънчета изплуваха от тях, добавяйки песните и звъна си към врявата.
— Дами и господа! — каза мъжът с косата, събрана на снопчета. — Ако обичате, станете!
Всички направиха това, а леля Мюриъл — мърморейки силно; той размаха пръчката си и столчетата, на които бяха седяли се вдигнаха във въздуха, а платнищата на шатрата изчезнаха, и сега те стояха под балдахин, подпиран от златни стълбове, с прекрасен изглед към градината и околната природа. След това, вир от разтопено злато се разля в центъра на палатката, за да оформи блестящ дансинг; носещите се столчета се разпределиха около малките бели масички, които се понесоха обратно към земята около подиума, а групата със златните якета се качи на него.
— Мина гладко! — каза Рон одобрително, докато сервитьорите се появяваха от всички страни, някои носейки сребърни табли тиквен сок, Бирен шейк или Огнено уиски, други залитайки с купчини плодови пайове или сандвичи.
— Трябва да отидем и да ги поздравим! — каза Хърмаяни повдигайки се на пръсти, за да види мястото, където Фльор и Бил бяха изчезнали, заобиколени от навалица доброжелатели.
— Ще имаме време по-късно. — сви рамене Рон, като сграбчи три Бирени шейка от минаващия поднос и като подаде един на Хари. — Хърмаяни, пипнах те, хайде да си намерим маса… Не там! Някъде далече от Мюриъл…
Рон ги поведе през празния дансинг, оглеждайки се наляво и надясно докато вървеше; Хари беше сигурен, че той наглеждаше за Крум. Докато те стигнаха до другата страна на шатрата, повечето маси бяха заети; най-празната беше тази, където Луна седеше сама.
— Нещо против да седнем при теб? — попита Рон.
— О, не. — каза тя щастливо. — Татко току-що отиде при Бил и Фльор, за да им поднесе подаръка ни.
— Какъв е, доживотни запаси от стражеви корен ли? — добави Рон.
Хърмаяни го ритна под масата, но вместо него уцели Хари. Със сълзи от болката в очите, за няколко момента Хари загуби хода на разговора.
Групата беше започнала да свири. Бил и Фльор се насочиха към дансинга първи, последвани от гръмки аплодисменти; след малко г-н Уизли покани мадам Делакор на подиума, а след тях идваха г-жа Уизли и бащата на Фльор.
— Харесва ми тази песен… — каза Луна, люлеейки се във веселия ритъм, и след малко тя стана и се понесе към дансинга, където започна да се върти на място, самотно, със затворени очи и разперени ръце.
— Тя е страхотна, нали? — каза Рон удивен. — Истински цени приятелите.
Но усмивката изведнъж изчезна от лицето му: Виктор Крум беше седнал на свободното място на Луна. Хърмаяни изглеждаше приятно развълнувана, но този път Крум не беше дошъл, за да я ласкае. Намръщен, той каза:
— Кой е мъжът с жълтите дрехи?
— Това е Ксенофилиус Лъвгуд, той е баща на наша приятелка. — отговори му Рон. Свадливият му тон показваше, че нямаше да се смеят на Ксенофилиус, въпреки явната провокация. — Ела да танцуваме! — добави той внезапно на Хърмаяни.
Тя изглежадаше изненадана, но също доволна, и стана: те изчезнаха заедно, потапяйки се в растящата тълпа на дансинга.
— А-а, те гаджета ли са сега? — попита Крум, шашнат за миг.
— Ъ-ъ… отчасти. — отговори Хари.
— Кой си ти?
— Барни Уизли.
Те стиснаха ръцете си.
— Ти, Барни… ти познаваш ли този Лъвгуд добре?
— Не, днес се запознах с него. Защо?
Крум се намръщи над чашата си, гледайки Ксенофилиус, който си говореше с няколко вълшебника отдругата страна на дансинга.
— Защото, — започна Крум — ако не беше гостенин на Фльор, щях да се дуелирам с него, тук и сега, задето носи този кирлив знак на гърдите си.
— Знак?… — Попита Хари, поглеждайки към Ксенофилиус. Странното, триъгълно око блестеше на гърдите му. — Но защо? Кое му е лошото?
— Гриндълуолд. Това е знакът на Гриндълуолд.
— Гриндълуолд… тъмния магьосник, с когото Дъмбълдор се е сражавал?